Като например периодът й на нужда, макар че нямаше никакво намерение да му обяснява как времето, в което можеше да зачене, я бе връхлетяло със смазваща, осакатяваща мощ. Беше такъв шок. Там горе жените на Скрайб Върджин бяха готови да заченат почти през цялото време, така че телата им не бяха подвластни на тази огромна промяна в хормоните им. Ала щом слезеха тук долу и прекараха повече от един-два дни, цикълът ги сграбчваше в лапите си. Благословена да е съдбата, че това се случваше само веднъж на десет години… макар че Пейн погрешно бе сметнала, че разполага с десет години, преди да й се наложи да се безпокои за това.
За съжаление се бе оказало, че това са десет години след като преминеше през първия си период на нужда — той беше започнал едва месец след като бе напуснала Светилището.
Завладяна от спомена за мъчителната нужда да бъде обладана от мъж, която я бе оставила беззащитна и отчаяна, тя се съсредоточи върху лицето на Мануел. Дали би се погрижил за нея в момента й на нужда? Дали би задоволявал необузданите й потребности? Беше ли изобщо един човек способен на това?
— И все пак си се върнала обратно? — попита той.
Пейн се прокашля.
— Да. Имах известни… затруднения и майка ми отново ми се яви — в действителност, Скрайб Върджин беше ужасена да не би разгонени мъжки вампири да се нахвърлят на единствената й дъщеря… която и без това вече бе «съсипала» толкова много от живота, който й беше даден. — Каза ми, че ще ми помогне, но само ако отида от Другата страна. Съгласих се да се върна с нея, мислейки, че ще бъде както преди… и че отново ще мога да избягам. Ала не това се случи.
Мани сложи ръка върху нейната.
— Но сега си свободна от всичко това.
Дали? Слепият крал се опитваше да направлява съдбата й досущ като майка й. Вярно, неговите причини не бяха така себични — в края на краищата, той имаше братята и техните шелани, както и едно дете, които да защитава, докато живеят под покрива му. Ала Пейн се боеше, че той споделяше мнението на брат й за човеците — че не са нищо повече от лесъри, които само чакат да бъдат повикани в служба на Омега.
— Знаеш ли какво? — попита тя.
— Какво?
— Мисля, че бих останала завинаги в този автомобил с теб.
— Интересно… и аз изпитвам съвсем същото.
Ново прещракване и те завиха надясно.
Докато пътуваха, колите наоколо намаляха, но за сметка на това се появиха повече сгради и Пейн разбра какво бе имал предвид, когато й каза, че мракът разкрасява града. В този район нямаше никакво великолепие. Счупени прозорци тъмнееха като липсващи зъби, а лицата на постройките бяха покрити с ивици мръсотия, досущ като бръчки. Някога гладките, ярко боядисани фасади, сега бяха осеяни с петна от мухъл и олющена боя, сякаш белези от шарка. Свежестта на младостта бе прецъфтяла, повехнала под ударите на времето.
А и хората, облягащи се в сенките, не изглеждаха по-добре. Облечени в смачкани дрехи със същия цвят като асфалта наоколо, те имаха вид сякаш нещо отгоре ги притискаше, сякаш някакъв невидим товар тегнеше върху раменете им и ги поваляше на колене… и никога нямаше да им позволи да се изправят.
— Не се тревожи — каза Мануел. — Вратите на колата са заключени.
— Не ме е страх. Просто съм… натъжена, по някаква причина.
— Да, градската бедност обикновено предизвиква подобна реакция.
Минаха покрай поредната прогнила кутия, която почти нямаше покрив и пред която стояха двама мъже, споделящи едно палто. На Пейн и през ум не й бе минавало, че може да открие нещо хубаво в потискащото съвършенство на Светилището, ала ето че сега се запита дали пък майка й не бе създала онова убежище, за да предпази Избраниците от гледки като тези. Живот като този.
Скоро обаче навлязоха в по-добър район, а не след дълго Мануел свърна от пътя и подкара през паркинг, разположен покрай просторна нова сграда. Високи извити улични лампи хвърляха прасковена светлина върху ниската сграда, лъскавите покриви на две паркирани коли и грижливо подрязаните храсти, които се издигаха около пътеките.
— Пристигнахме — заяви Мануел, като спря колата и се обърна към нея. — Ще те представя като моя колежка. Просто прави като мен.
Пейн се усмихна широко.
— Ще се опитам.
Излязоха заедно и… о, въздухът! Такъв сложен букет от приятен и нетърпим, металически и сладък, мръсен и божествен аромат.
— Прекрасно — каза тя. — Просто прекрасно.
Разпери ръце и се завъртя на един крак. Когато спря да се върти и отпусна ръце покрай тялото си, видя, че той я е зяпнал, и от устните й се откъсна засрамен смях.