— Съжалявам. Аз…
— Ела тук — изръмжа той; изпод полуспуснатите клепачи погледът му беше горещ и собственически.
Начаса я заля възбуда, тялото й пламна. Без сама да знае как, тя почувства, че трябва да отиде при него бавно, много бавно, карайки го да чака, макар и само няколко секунди.
— Желаеш ме — проточи, когато се озоваха лице в лице.
— Да. О, господи, да — ръцете му я сграбчиха през кръста и я притеглиха плътно до него. — Дай ми устата си.
Пейн го направи, обвивайки ръце около шията му, като едновременно с това се прилепи до силното му тяло. Целувката беше недвусмислен израз на собственическо чувство, както неговата, така и нейната, и когато най-сетне свърши, Пейн не бе в състояние да изтрие усмивката от лицето си.
— Харесва ми когато ми заповядваш — каза тя. — Напомня ми за душа, когато ти…
От гърдите му се изтръгна стон и той я прекъсна, слагайки нежно ръка върху устата й.
— Да, спомням си. Вярвай ми — спомням си.
Пейн го близна лекичко по ръката.
— Ще го направиш ли отново? Тази вечер?
— Де да имам този късмет.
— Ще го имаш. Както и аз.
Мануел се засмя.
— Знаеш ли какво? Май ще трябва да си сложа някоя от лекарските ми престилки.
Той отвори колата и извади изгладена бяла престилка, на ревера на която се четеше името му в курсив. По начина, по който той затвори двете половини на дрехата, Пейн разбра, че се опитва да скрие реакцията на тялото си към нея.
Жалко. Харесваше й да го гледа в това състояние, горд и корав.
— Хайде… да влизаме — каза той, улавяйки я за ръка. А после, под носа си, сякаш добави: — Преди да съм свършил в…
Той не довърши и Пейн запази усмивката върху лицето си, широка и неприкрита.
Когато се приближиха, сградата се оказа укрепена почти като за обсада — с дискретни решетки на прозорците и висока ограда, която се простираше докъдето поглед стигаше. Вратите бяха затворени и Мануел дори не направи опит да натисне бравите им.
Нямаше нищо чудно в това, че сградата бе така защитена, помисли си Пейн. Като се имаше предвид как изглежда по-голямата част от града.
Мануел натисна един бутон и начаса се разнесе металически глас:
— Ветеринарна клиника «Трикаунти».
— Доктор Мануел Манело — той обърна глава към камерата. — Тук съм, за да видя…
— Здравейте, докторе. Влизайте.
Разнесе се бръмчене и Мануел отвори вратата, задържайки я за Пейн.
— След теб, бамбина.
Мястото, в което се озоваха, беше почти празно и много чисто, с гладък каменен под и редици столове, сякаш хората прекарваха доста време тук в чакане. По стените бяха окачени снимки в рамки, върху които се виждаха коне и бикове, много от които бяха украсени с панделки в синьо и червено. Насреща им имаше стъклено табло, върху което с елегантни златни букви пишеше РЕГИСТРАТУРА; виждаха се и врати… толкова много врати. Върху някои от тях се четяха символите за мъж и жена… върху други пишеше неща като ВЕТЕРИНАРЕН ДИРЕКТОР… ФИНАНСИ… ЧОВЕШКИ РЕСУРСИ.
— Какво е това място? — попита тя.
— Моето спасение. Е, да вървим. Насам.
Той я поведе през една двукрила врата и отиде до мъж в униформа, седнал зад едно бюро.
— Здравейте, доктор Манело — мъжът остави вестника, в горната част на който с големи букви пишеше «Ню Йорк Поуст». — Не сме ви виждали от известно време.
— Това е моя колежка, П… Памела. Дойдохме да видим момичето ми.
Човекът се съсредоточи върху лицето на Пейн. А после тръсна глава.
— Ъъъ… тя е където я оставихте. Лекарят днес прекара много време с нея.
— Аха. Обади ми се — Мануел потропа с кокалчета по бюрото. — Е, до скоро.
— Разбира се, докторе. Приятно ми беше да се запознаем… Памела.
Пейн кимна.
— Прекрасно бе да ви срещна.
Думите й бяха последвани от неловко мълчание — човекът очевидно бе напълно поразен от нея. Беше зяпнал с уста, очите му — широко отворени… и пълни с одобрение.
— Полека, здравеняко — мрачно каза Мануел. — Какво ще кажеш отново да започнеш да мигаш… например сега. Сериозно.
Мануел застана между нея и мъжа и я улови за ръка, като по този начин едновременно я скри от погледа му и предяви властта си над нея. И това не беше всичко. От тялото му се надигна мирис на тъмни подправки, предупреждавайки другия мъж, че жената, на която се възхищава, е достъпна единствено през трупа му.
От което в гърдите й сякаш засия истинско слънце.
— Хайде, Пей… Памела — Мануел я подръпна лекичко и докато се отдалечаваха, добави приглушено: — Преди челюстта на Джони да се откачи от лицето му и да тупне върху спортната страница.