Пейн подскочи, както правят малките момиченца. После още веднъж.
Мануел я погледна.
— Горкият охранител едва не се оказа с баджа си, натъпкан в гърлото, а ти си щастлива?
Пейн го целуна по бузата, прочитайки истината, скрита зад престорено мрачното изражение на красивото му лице.
— Ти ме харесваш.
Мануел извъртя очи и като сложи ръка около врата й, я притегли към устните си.
— Не думай.
— Не думай — изимитира го тя.
Един от двамата се препъна в крака на другия, трудно бе да се каже точно кой в кого, но Мануел успя да ги задържи, за да не паднат.
— Май ще е добре повече да внимаваме — каза той. — Преди да се наложи да ни оказват първа помощ.
Пейн го смушка с лакът.
— Мъдро заключение.
— Не дърпай дявола за опашката.
Пейн погледна през рамото му… и го плесна по дупето… силно. Той изохка, а тя му смигна.
— Нямаш никаква опашка — след това притвори очи и като понижи глас, попита театрално: — Искаш ли да го направя отново, Мануел? Може би… от другата страна?
Тя размърда пресилено вежди и смехът, изригнал от гърдите му, отекна в празния коридор. А после, когато отново се бутнаха един в друг, той я спря.
— Чакай, трябва да го направим по-добре — хвана я под ръка, целуна я по челото и застана наравно с нея. — На «три» тръгваме с десния крак. Готови? Едно… две… три.
По команда те протегнаха дългите си десни крака, а после бе ред на левите… десни… леви… В съвършен синхрон. Един до друг.
Те поеха по коридора. Заедно.
На Мани изобщо не му бе хрумвало, че Пейн, неговата сексапилна жена вампир, би могла да има чувство за хумор. Което я правеше напълно и абсолютно съвършена.
По дяволите, не беше само това. Беше удивлението и радостта й, усещането, че е готова да опита всичко. По нищо не приличаше на онези крехки, чупливи барбита от хайлайфа, с които бе излизал досега.
— Пейн?
— Да?
— Ако ти кажа, че тази вечер искам да изкатерим планина…
— О! С удоволствие! Би било прекрасно да видя гледката…
Бинго! Само че, господи, не можеше да не се зачуди над жестокостта на това най-сетне да намери идеалната си половинка… в някой, с когото бе така изначално несъвместим.
Когато стигнаха до втората двукрила врата, която въвеждаше в клиничната част на ветеринарната болница, Мани побутна едното крило и без да губят ритъм, двамата се завъртяха на една страна и влязоха едновременно… и именно в този миг то се случи.
Именно в този миг той окончателно се влюби в нея.
Беше заради веселото й бърборене, жизнерадостно леката й стъпка и очите й с цвят на лед, грейнали като кристали. Заради миналото й, което тя бе споделила с него и достойнството, което бе показала, и това, че бе сравнявана и преценявана въз основа на онези, с които той бе излизал до неотдавна (и с които сега дори не би седнал на една маса). Заради силното й тяло и острия й ум, и…
Исусе… дори не се бе сетил за секса.
Каква ирония. Пейн му бе дала най-великолепните оргазми в живота му, а те дори не бяха начело в списъка му «Причини защо те обичам».
Ето колко невероятна бе тя.
— Защо се усмихваш, Мануел? — чу гласа й. — Навярно си мислиш за следващия път, когато ръката ми ще се озове върху дупето ти?
— Аха. Точно затова.
Притегли я към себе си за нова целувка… като се мъчеше да не обръща внимание на болката в гърдите си — нямаше нужда да разваля времето, което им оставаше, с мисли за сбогуването, което така или иначе им предстоеше твърде скоро.
Освен това почти бяха стигнали.
— Ето тук е — заяви и като сви наляво, влезе в крилото с отделенията за възстановяване.
В мига, в който вратата се отвори, Пейн се поколеба и се намръщи, чула изцвилването и потрепването на конски копита, които се носеха в напоения с мирис на слама въздух.
— Малко по-надолу — Мани я подръпна за ръката. — Казва се Глори.
Глори беше чак в дъното, но в мига, в който той изрече името й, дългата й елегантна шия се проточи и съвършената й глава се показа над вратата на отделението й.
— Здравей, момиче — каза Мани.
Тя изцвили в отговор и наостри уши, а ноздрите й се разшириха, душейки въздуха.
— О, милостива съдба! — ахна Пейн и като пусна ръката му, избърза пред него.
Докато тя се приближаваше до отделението, Глори отметна глава, така че черната й грива се развя, и изведнъж Мани си представи как кобилата ухапва Пейн.
— Внимавай — каза и се затича след нея. — Тя не обича…
В мига, в който Пейн положи ръка върху кадифената муцуна, Глори се долепи до нея, бутайки се в дланта й, молейки се да бъде погалена.