— … непознати хора — довърши Мани неубедително.
— Здравей, миличка — промълви Пейн и като се облегна на вратата на отделението, плъзна поглед по тялото на кобилата. — Толкова си красива… толкова голяма и силна… — бледите ръце се плъзнаха по черната шия и започнаха да я потупват бавно. — Защо предните й крака са превързани?
— Счупи си десния крак. Тежко. Преди около седмица.
— Може ли да вляза при нея?
— Ами… — господи, направо не беше за вярване, ала Глори сякаш се беше влюбила, притворила очи, докато Пейн я чешеше зад ушите. — Да, мисля, че няма да е проблем.
Вдигна резето на вратата и двамата се мушнаха вътре. Глори отстъпи настрани, накуцвайки…
Толкова бе отслабнала, че ребрата й се очертаваха под кожата като пречки на ограда. Пък и Мани беше сигурен, че когато оживлението от това, че има гости, поотминеше, щеше да си отиде и този прилив на енергия.
Съобщението от ветеринаря беше недвусмислено: тя вехне. Счупената й кост заздравяваше, но не достатъчно бързо, и от преразпределението на теглото й другият й крак щеше да отслабне и да последва дегенерация.
Глори протегна муцуна и го бутна лекичко по гърдите.
— Здравей, момиче.
— Тя е невероятна — ръцете на Пейн се плъзгаха по цялото тяло на кобилата. — Просто невероятна.
И ето че на съвестта на Мани натежа още нещо. Ами ако да доведе Пейн тук беше не дар, а жестокост? Защо да я запознава с животно, което вероятно щеше да… Господи, не можеше дори да си го помисли.
— Ти не си единственият, който изпитва собственически чувства — тихо подхвърли Пейн.
Мани я погледна покрай главата на Глори.
— Моля?
— Когато ми каза, че искаш да ме запознаеш с жена, аз… аз се надявах тя да има конска физиономия.
Той се засмя и поглади Глори по челото.
— Е, тя наистина има такава.
— Какво ще правиш с нея?
Мани се заигра с кичура грива, който падаше над почти черните очи на кобилата, докато се мъчеше да оформи някакъв отговор.
— Мълчанието ти е достатъчно красноречиво — горчиво каза Пейн.
— Не знам защо те доведох тук. Имам предвид… — той се прокашля. — Всъщност, знам… и то е адски жалко. Нямам нищо друго, освен работата си… Глори е единственото, което имам извън нея. За мен това е лично.
— Сигурно си съкрушен.
— Така е — Мани изведнъж погледна над гърба на вехнещия си кон към тъмнокосата жена вампир, която бе облегнала глава на хълбока му. — Аз съм… напълно съсипан от загубата.
40.
Броени мигове след като й се обади, Джейн вече се материализираше на терасата на Ви. Когато тялото й си възвърна плътността, нощният въздух разроши косата й с ледените си пръсти и накара очите й да се насълзят от студ. Но дали наистина беше от студ?
Погледна през стъклото и съвсем ясно видя всичко — масата, камшиците, останалите… неща.
Когато бе идвала тук с Вишъс, тези атрибути на особените му предпочитания й се бяха сторили просто възбуждащ и леко плашещ фон за невероятния секс, който бяха правили. Ала нейната версия на «игрички» бе като пудел, сравнен с върколак. И колко добре го знаеше тя сега.
Какво ли бе използвал Бъч? В какво състояние щеше да завари своя мъж? Дали щеше да има много кръв…
Я чакай малко! Къде беше Ви?
Джейн мина през плъзгащата се стъклена врата и…
Не се виждаше кръв. Нито по пода, нито капеща от инструментите. От тавана не висяха куки за окачване във въздуха. Всичко си беше както предишния път, когато бе дошла тук, сякаш нищо не се бе случило…
Извън обръча светлина, хвърлян от свещите, долетя стон и я накара да обърне рязко глава. Разбира се. Леглото.
Взря се натам и когато очите й привикнаха с мрака, го видя — плътно завит със сатенените чаршафи, опънат по гръб, гърчещ се от болка… или от това, което сънуваше?
— Вишъс? — тихо каза тя.
Той се събуди с вик и седна в леглото с широко отворени очи. Джейн начаса забеляза, че лицето му е покрито с избледняващи белези… имаше и други, по гърдите и корема му. Ала онова, което я срази, беше изражението му. Беше ужасен.
В миг той трескаво отметна завивките от себе си, а когато погледна надолу, по гърдите и раменете му изби пот, от която тялото му засия дори в сенките, докато покриваше члена си с ръка… сякаш за да защити онова, което бе останало там долу.
След това отпусна глава и започна да поема големи глътки въздух. Вдишване. Издишване. Вдишване. Издишване…
Които постепенно се превърнаха в хлипове.
Свивайки се в себе си, закрил с ръце мястото, понесло такава невероятна бруталност преди всички онези години, той зарида, разтърсван от чувства, твърде мощни, за да ги сдържа повече. Отишли си бяха резервираността и самоконтролът му; превърнат в обикновен поданик, умът вече не владееше царството на неговото същество.