Дори не си даваше сметка, че Джейн стои до него.
Навярно трябваше да си тръгне, даде си сметка тя. Ви не би искал тя да го види в това състояние… дори и преди всичко между тях да се бе разпаднало. Мъжът, когото познаваше и обичаше, онзи, с когото се бе обвързала, не би искал никой да стане свидетел на неговото…
Трудно бе да се каже какво привлече вниманието му… и по-късно Джейн щеше да се чуди как бе избрал да я погледне тъкмо в мига, в който тя се канеше да се дематериализира.
Тя се вцепени. Ако беше вбесен заради случилото се с Пейн, сега вече щеше наистина да я намрази… нямаше връщане назад от подобно навлизане в най-съкровеното му лично пространство.
— Бъч ме повика — изрече на един дъх. — Мислеше, че ще…
— Той ме нарани… Баща ми ме нарани…
Думите бяха изречени толкова тихо, че Джейн едва ги чу. Но когато осъзна значението им, сърцето й сякаш спря.
— Защо? — попита Вишъс. — Защо ми го причини? Ами майка ми? Не съм ги молил да ме раждат… и никога не бих го поискал, ако някой от тях ме беше попитал… Защо?
Бузите му лъщяха от сълзите, бликащи от диамантените му очи — неспирен поток, който той нито забелязваше, нито го интересуваше. И Джейн имаше чувството, че сълзите нямаше да спрат скоро — сякаш някоя от артериите му беше срязана и това бе кръвта на сърцето му, изливаща се от него.
— Толкова съжалявам — дрезгаво промълви Джейн. — Не знам защо са го сторили… но знам, че не си го заслужавал. И… вината не е твоя.
Той вдигна ръце от тялото си и се взря надолу. Доста време мина преди да проговори, а когато го стори, думите му бяха бавни и премерени… и също така безспирни, както и тихите му сълзи.
— Ще ми се да бях цял. Ще ми се да можех да те даря с деца, ако го искаше и ако можеше да заченеш. Ще ми се да можех да ти кажа, че едва не ме уби, когато си помисли, че съм бил с друга. Ще ми се всяка всяка нощ, когато се събудех, да ти бях казвал, че те обичам. Ще ми се да се бяхме обвързали както си му е редът вечерта, в която ти се върна при мен от мъртвите. Ще ми се… — тук блесналите му от сълзи очи се вдигнаха към нейните. — Ще ми се да имах поне половината от твоята сила и да те заслужавах. И… ами това е.
Е, добре. Страхотно. Сега и двамата плачеха.
— Толкова съжалявам за Пейн — задавено каза Джейн. — Исках да говоря с теб, но тя вече беше решила. Опитах се да я разубедя, наистина, но в крайна сметка просто… не исках… не исках ти да си онзи, който ще го направи. Предпочитах да прекарам вечността с това ужасяващо дело на съвестта си, отколкото ти да си принуден да убиеш собствената си сестра.
— Знам… вече го знам.
— И ако трябва да съм откровена, излекуването й ме кара да се обливам в студена пот при мисълта колко близо бяхме до това да направим нещо ужасно.
— Ала сега всичко е наред. Тя е добре.
Джейн си избърса очите.
— И мисля, че когато става дума за… — тя погледна към стената, обляна в млечножълтата светлина на свещите, която изобщо не смекчаваше заплашителните на вид шипове и още по-заплашителните мисли, на които навеждаха нещата, окачени там. — Когато става дума за… за теб и за секс, винаги съм се тревожила, че не съм ти достатъчна.
— По дяволите… не… ти си всичко за мен.
Джейн трябваше да покрие устата си с ръка, иначе щеше напълно да рухне. Защото това бяха точно думите, които имаше нужда да чуе.
— Дори не татуирах името ти на гърба си — продължи Ви. — Мислех, че е глупаво и загуба на време… но как би могла да се чувстваш обвързана без това… особено когато всеки мъж в имението е белязан с името на своята шелан?
Господи, изобщо не се бе замисляла по въпроса. Ви поклати глава.
— Ти ми даваше достатъчно свобода… да бъда с Бъч, да се бия заедно с братята, да си върша моите работи в интернет. А какво ти дадох аз?
— Лечебницата, като за начало. Никога не бих могла да я построя без теб.
— Не е точно букет от рози.
— Не подценявай дърводелските си умения.
Думите й го накараха да се усмихне за миг. А после отново стана сериозен.
— Може ли да ти кажа нещо, което си мисля всеки път, щом се събудя до теб?
— Разбира се.
Вишъс, същият, който винаги имаше отговор за всичко, изведнъж усети, че езикът му се връзва. Но най-сетне успя да каже:
— Ти си причината да се събуждам вечер. И пак ти си причината да бързам да се прибера на зазоряване. Не войната. Не братята. Нито дори Бъч. А ти.