Нищо.
Единственото, което се случи, бе, че Блей отпусна глава и клепачите му отново се затвориха. Изглеждаше напълно изтощен и за първи път — по-възрастен. Това вече не беше момче, наскоро преминало през своето преобразяване, а истински мъж.
Зашеметяващо красив… истински мъж.
В ума си Куин се видя как отваря френските прозорци и прекрачва вътре. Блей щеше да отвори очи и да опита да се надигне… но докато се приближаваше към него, Куин щеше да му махне да не го прави. Щеше да го попита за раната му. И Блей щеше да отвори халата си, за да му я покаже.
Куин щеше да посегне и да докосне превръзката… а после пръстите му щяха да оставят бинтовете и да се плъзнат по топлата, гладка кожа на стомаха на Блей. Блей щеше да се сепне, ала във фантазията на Куин нямаше да отблъсне ръката му… Вместо това щеше да я свали надолу, покрай раната, върху бедрата и…
— Мамка му!
Куин отскочи назад, но беше твърде късно — незнайно как Сакстън беше влязъл в стаята, отишъл бе до прозореца и бе понечил да пусне завесите. При което беше видял задника, застанал на терасата и зяпнал вътре.
«Не отваряй вратата», повтаряше си Куин, докато се обръщаше, за да отпраши към стаята си. «Не отваряй вратата…»
— Куин?
«Пипнаха те.»
Замръзвайки на мястото си, като крадец, заловен с плазмен телевизор под мишница, той се увери, че халатът му е затворен, преди да се завърти. По дяволите. Сакстън излизаше навън и също така беше по халат.
Явно беше нощ на халатите… дори Лейла носеше такъв.
Докато се обръщаше към братовчед си, Куин си даде сметка, че те не бяха разменили повече от две думи, откакто братовчед му се беше нанесъл в имението.
— Просто се чудех как е.
Нямаше никаква нужда да използва имена — напълно бе ясно кого зяпаше.
— В момента Блейлок спи.
— Нахрани ли се?
Въпреки че знаеше отговора.
— Да.
Сакстън затвори френския прозорец зад себе си, без съмнение, за да попречи на студа да нахлуе в стаята, а Куин се помъчи да не обръща внимание на това, че копелето е босо. Защото това навеждаше на мисълта, че и други части от тялото му са голи.
— Съжалявам, че ви обезпокоих — измърмори Куин. — Лека…
— Можеше просто да почукаш. На вратата.
Думите бяха изречени с аристократично произношение, което накара Куин да настръхне. Не защото мразеше Сакстън. А защото твърде много му напомняше за семейството, което го беше отритнало.
— Не исках да ви притеснявам. Него. Никого от вас.
Силен порив на вятъра се надигна и ги връхлетя, ала невъзможно гъстата, вълниста и руса коса на Сакстън не се раздвижи… сякаш всяка частица от тялото му, чак до корените на косата, бе прекалено овладяна и добре възпитана, за да бъде повлияна от… каквото и да било.
— Куин, нямаше да прекъснеш нищо.
«Лъжец», помисли си Куин.
— Ти беше тук пръв, братовчеде — промълви Сакстън. — Ако беше поискал да го видиш или да бъдеш с него, щях да ви оставя насаме.
Куин примига. Какво… те да нямаха отворена връзка? Какво, по дяволите…
Или пък… възможно ли беше да е убедил не само Блей, но и Сакстън, че изобщо няма сексуални желания към най-добрия си приятел?
— Братовчеде, мога ли да говоря откровено
Куин се прокашля.
— Зависи какво имаш да ми кажеш.
— Аз съм неговият любовник, братовчеде…
— Хей! — Куин вдигна ръце. — Това изобщо, ама изобщо не ми влиза в работата.
— … не любовта на живота му.
Куин отново примига няколко пъти. А после, за частица от секундата, си представи как братовчед му се оттегля благородно и той напълно го замества. Само че във фантазията му имаше голяма зацепка — Блей беше приключил с него.
И той сам си беше виновен за това.
— Разбираш ли какво ти казвам, братовчеде? — Сакстън говореше тихо, въпреки че вятърът виеше, а вратата беше затворена. — Разбираш ли?
Е, добре, това определено беше обрат, какъвто Куин не бе очаквал тази нощ… пък и която и да било друга. По дяволите, изведнъж усети, че е настръхнал… и само дето не каза на братовчед си да се разкара и да иде да си оскубе веждите или нещо такова… или още по-добре — направо да се изнесе.
Само че тогава си спомни колко възмъжал изглеждаше Блей. Той най-сетне бе намерил мястото си и би било престъпно несправедливо да му отнемат всичко това по този начин, тук в мрака.
Куин поклати глава.
— Няма да е правилно. Не и за Блей.
— Ти си глупак.
— Не. Вече не.
— Е, тук не мога да се съглася с теб — изящната ръка на Сакстън придърпа реверите на халата му, затваряйки ги още по-плътно. — Ако ме извиниш, най-добре ще е да се прибера. Тук навън е студено.