Е, на това му се викаше метафора.
— Не му казвай — дрезгаво рече Куин. — Моля те.
Сакстън присви очи.
— Тайната ти е в пълна безопасност. Вярвай ми.
С тези думи той се обърна и влезе в стаята на Блейлок. Вратата се затвори с изщракване зад него, а после светлината угасна, скрита от тежките завеси.
Куин отново потърка косата си.
Част от него искаше да връхлети вътре и да заяви: «Размислих… а сега се махай оттук, за да мога да…»
Да каже на Блей онова, което бе споделил с Лейла.
Само че Блей най-вероятно беше влюбен в Сакстън, а един бог знаеше, че Куин вече беше прецаквал живота на най-добрия си приятел достатъчно пъти.
Или пък не, в зависимост от гледната точка.
Когато най-сетне тръгна обратно към стаята си (само защото беше прекалено жалко да стои тук отвън и да се взира в дръпнатите пердета), си даде сметка, че досега всичко в живота му се беше въртяло около него. Какво искаше той. От какво се нуждаеше. Какво задължително трябваше да има.
Старият Куин щеше да нахлуе през метафоричната врата, която Сакстън бе открехнал…
Работата бе там, че лигавият, глупав израз беше съвсем верен: обичаш ли някого, трябва да го пуснеш да си върви.
Когато се прибра в стаята си, седна на леглото и се огледа наоколо. Видя мебели, които не беше купувал… и украса, която макар и красива, беше анонимна и изобщо не бе в негов стил. Единствените неща, които му принадлежаха, бяха дрехите в гардероба, самобръсначката в банята и маратонките, които беше събул, когато се беше прибрал малко по-рано.
Досущ като в къщата на родителите му.
Е, тук останалите го ценяха. Но станеше ли дума за живот, той всъщност нямаше такъв. Беше защитник на Джон. Воин на Братството. И…
Мамка му, сега, когато бе сложил край на пристрастеността си към секса, списъкът се изчерпваше дотук.
Облегна се на таблата, кръстоса глезени и оправи халата си. Нощта се простираше пред него безкрайно еднообразна… сякаш шофираше през пустинята, все по-навътре и по-навътре… а занапред го очакваха единствено още такива нощи.
Още такива месеци.
Години.
Помисли си за Лейла и съвета, който й бе дал. Господи, двамата бяха в съвсем същото положение. Затвори очи и за огромно свое облекчение усети, че започва да се унася. Ала имаше чувството, че какъвто и покой да открие, той няма да трае дълго.
И беше прав.
42.
Във ветеринарната клиника «Трикаунти» Мани стоеше неподвижен, докато Глори душеше дрехите му. Знаеше, че най-вероятно трябва да си тръгне. Ала просто не бе в състояние да откъсне нито себе си, нито Пейн от коня.
Времето на Глори изтичаше и това го убиваше. Но не можеше да я остави да се топи като свещ, да отслабва и окуцява с всеки изминал ден. Тя заслужаваше нещо много по-добро от това.
— Обичаш я — меко каза Пейн, докато прокарваше бледата си ръка по гърба и хълбока на чистокръвната кобила.
— Да, така е.
— Тя е голяма късметлийка.
Не, тя беше обречена и умираше. Мани се прокашля.
— Предполагам, че трябва да…
— Доктор Манело?
Мани се обърна и погледна над вратата на отделението.
— А, здрасти, докторе. Как сте?
Докато главният ветеринар крачеше към тях, смокингът му беше толкова не на място, колкото би била една вила за сено в операта.
— Аз съм добре… както и вие, доколкото виждам — той намести папийонката си. — Издокаран съм така, защото се връщам от опера. Но просто трябваше да мина да нагледам момичето ви.
Мани излезе и му протегна ръка.
— Аз също.
Докато двамата се здрависваха, ветеринарят погледна към отделението на Глори… и очите му едва не изскочиха при вида на Пейн.
— Ъъъ… здравейте.
Когато Пейн му се усмихна лекичко, добрият доктор примига, сякаш слънцето беше пробило облаците и го бе огряло.
Е, добре, на Мани определено му беше дошло до гуша копелетата да я зяпат по този начин.
— Има ли някакво обездвижване, което можем да приложим? — попита той, заставайки между ветеринаря и Пейн. — За да облекчим част от напрежението?
— Всеки ден го правим за по няколко часа — докато отговаряше, ветеринарят направи крачка встрани, така че Мани трябваше да стори същото, за да продължи да скрива Пейн от очите му. — Не искам да рискуваме да се появят стомашни или белодробни проблеми.
Мани, на когато му бе омръзнал този «танц» с ветеринаря, а и не искаше Пейн да чуе онова, към което се бе насочил разговорът, го улови за ръката и го дръпна настрани.
— Е, каква е следващата ни стъпка?