Ветеринарят потърка очи, сякаш за да даде на ума си възможност да си дойде на мястото.
— Ако трябва да съм откровен, доктор Манело, имам не особено добро предчувствие за това накъде вървят нещата. Другият й крак също започва да отслабва и макар че правя всичко по силите си, за да го лекувам, няма особен резултат.
— Все трябва да има нещо.
— Ужасно съжалявам.
— Колко време, докато сме напълно сигурни…
— И сега съм сигурен — очите на лекаря бяха мрачни. — Ето защо дойдох тази вечер… надявах се на някакво чудо.
Точно както и Мани.
— Защо не останете още малко с нея — предложи ветеринарят. — Колкото искате.
Което, преведено на нормален език, означаваше: «Сбогувайте се с нея».
Лекарят сложи ръка върху рамото на Мани за миг, а после се обърна и се отдалечи. Докато го правеше, поглеждаше във всяко от отделенията, проверяваше пациентите си, тук-там погалваше някоя муцуна.
Добър тип. Старателен.
От онези, които изчерпваха абсолютно всяка възможност, преди да вземат крайното решение.
Мани си пое дълбоко дъх и се помъчи да си каже, че Глори не е домашен любимец. Хората не гледаха състезателни коне като домашни любимци. А Глори заслужаваше нещо по-добро от това да страда, затворена между четири стени, докато той събира кураж да стори онова, което бе правилно. Вдигна ръка и докосна разпятието, което носеше под хирургическите дрехи, и изведнъж го обзе желание да отиде на църква…
В началото забеляза единствено, че сенките по стената насреща му станаха по гъсти. И си помисли, че някой трябва да бе запалил осветлението в конюшнята. А после си даде сметка, че светлината идваше от отделението на Глори.
Какво… по…
Обърна се рязко, сепна се… и едва не падна.
Пейн беше коленичила в стърготините на пода, сложила ръце върху предните крака на кобилата; очите й бяха затворени, челото — сбърчено.
А тялото й — обгърнато от ярка, прекрасна светлина.
Над нея Глори бе застинала съвършено неподвижна, ала кожата й потръпваше, а очите й бяха извити назад. Кратки, накъсани изцвилвания се надигаха в дългата й шия и излизаха от разширените й ноздри… сякаш бе завладяна от чувство на облекчение и болката й бързо отслабваше.
Ранените й крака сияеха лекичко.
Мани не смееше да помръдне, нито дори да си поеме въздух или да мигне. Само още по-силно стисна разпятието… и се замоли никой да не прекъсне онова, което се случваше. Не беше сигурен колко дълго тримата останаха така, но най-сетне стана очевидно, че усилието започва да идва твърде много на Пейн — тялото й затрепери, дишането й стана неравномерно.
Мани влезе в отделението и като я откъсна от Глори, прегърна отпуснатото й тяло, измествайки се настрани, да не би Глори да се подплаши и да направи нещо непредвидимо.
— Пейн? О, господи…
Клепачите й се повдигнаха.
— Успях ли… да й помогна?
Като я милваше по косата, Мани погледна към кобилата си. Глори стоеше на място, повдигайки ту едното си копито, ту другото, сякаш се опитваше да разбере на какво се дължи това неочаквано облекчение. След това тръсна глава… и отиде да си хапне от сеното, което до този миг не беше докоснала.
Докато прекрасният звук на кон, дъвчещ суха трева, изпълваше въздуха, Мани сведе поглед към Пейн.
— Помогна й — каза той дрезгаво. — Мисля, че й помогна.
Очите на Пейн сякаш се мъчеха да се фокусират отново.
— Не исках да се наложи да я загубиш.
Завладян от благодарност, за която не му достигаха думи, Мани я притисна още по-силно до сърцето си и я задържа така за миг. Искаше му се да останат по този начин много по-дълго, но тя не изглеждаше добре, пък и бог знае кой друг беше забелязал светлинното шоу. Трябваше да се махнат оттук.
— Да отидем у нас — каза той. — Там ще можеш да си полегнеш.
Пейн кимна и той я вдигна на ръце. По дяволите, усещането беше толкова съвършено. Докато затваряше вратата на отделението зад тях, Мани хвърли поглед към Глори. Тя се тъпчеше със сено като за световно.
Мили боже… нима наистина беше подействало?
— Утре пак ще дойда — обеща й той, преди да се отдалечи, изпълнен с лъчиста надежда.
Когато стигнаха до бюрото на охраната, Мани се усмихна и сви рамене.
— Двойни смени в болницата — изтощена е.
Мъжът се изправи, сякаш самото присъствие на Пейн (дори да беше припаднала) стигаше, за да привлече вниманието му.
— Най-добре я откарайте вкъщи. Трябва да се грижите добре за жена като нея.
Колко беше прав.
— Точно натам сме тръгнали.
Движейки се бързо, той отиде до регистратурата и изчака бръмченето, за да отвори и последната врата. Надяваше се, че главният ветеринар не бе видял нищо…