— Така ли? — промълви Мани.
И сам не беше сигурен дали наистина е проговорил. Може би просто си го бе помислил.
— Усещам как мощта й се разлива в тялото ми.
Човече, никога не си беше падал по пикапи (проклетите неща бяха твърде тромави и да ги караш беше като да се търкаляш по каменист планински склон), но сега би дал всичко на света за задна седалка, на която може да се побере нещо повече от стикове за голф. Искаше да я сложи да легне там и…
— Искам още от теб — промълви Пейн, завряла лице във врата му.
Е, той все още беше корав като камък, въпреки че беше…
— Искам те в устата си.
Мани рязко отметна глава назад и простена, докато пенисът му потръпваше. Но колкото и да я желаеше, не бе сигурен, че тя е наясно какво я очаква. Дори мисълта за устните й върху…
Главата на Пейн се спусна към скута му, преди Мани да успее да проговори. Нямаше никакво встъпление — тя направо го засмука, пое го в себе си, задържайки го в топлата си, влажна уста.
— Мамка му! Пейн!
Улови я за раменете, уж за да я дръпне да се изправи… ала Пейн нямаше такова намерение. Без никаква помощ от негова страна тя знаеше точно какво да прави, как да подръпва и смуче, преди да го близне в основата. А после се зае да го изследва с обстойност, която красноречиво говореше, че се наслаждава на ставащото не по-малко от него… което още повече го възбуди.
В този миг усети как вампирските й зъби драсват съвсем лекичко главичката му.
Начаса я вдигна и плени устата й с целувка, сграбчвайки лицето й в шепи, докато свършваше върху ръцете й. Но това не продължи дълго. Тя се отскубна и се върна там, където беше преди малко, хващайки го по средата на оргазма, поглъщайки онова, което тялото му сякаш имаше в огромни количества за нея.
Когато мощните спазми най-сетне престанаха, тя се отдръпна, погледна го… и бавно облиза устни.
Тук Мани трябваше да затвори очи, ерекцията му пулсираше почти до болка.
— А сега ще ме отведеш у дома си — изръмжа тя.
Не беше молба. А тонът й говореше, че си мисли съвсем същото, което и той. Така че това можеше да доведе само до едно.
Мани, който сякаш се бе разпаднал на съставните си части, се стегна и отвори очи. Пресегна се, докосна лицето и погали долната й устна с палец.
— Не съм сигурен, че е добра идея, бамбина — каза дрезгаво.
Ръката й върху члена му го стисна малко по-здраво и той простена.
— Мануел… мисля, че именно там трябва да бъдем.
— Не е… добра идея.
Тя се отдръпна назад, прибра ръката си, а сиянието й избледня.
— Но ти си възбуден. Дори и в този миг.
«Не думай!»
— Именно това имам предвид.
Погледът му обходи лицето й и се спусна към гърдите й. Отчаяно я жадуваше, искаше му се да разкъса дрехите си и да отнеме девствеността й в колата.
— Няма да съм в състояние да се удържа, Пейн. И сега едвам успявам…
Тя измърка от задоволство и отново облиза алените си устни.
— Харесва ми, когато губиш самоконтрол.
О, господи, така изобщо, ама изобщо не му помагаше.
— Аз… — Мани тръсна глава. Това беше истински ад — да отказва онова, което и двамата жадуваха. — Мисля, че е време да направиш онова, което трябва, и да ме оставиш. Докато все още съм в състояние да те пусна да си отидеш…
За миг в почукването по прозореца нямаше никаква логика. Нали бяха сами в колата, спряна на празния паркинг? Ала после загадката беше разкрита.
— Излез от колата и ми дай всичките си мангизи.
Мъжкият глас накара Мани да обърне рязко глава… и да се взре в дулото на пистолет.
— Чу ме, човече. Излез от колата или ще те гръмна.
Докато дърпаше Пейн назад в седалката, по-надалеч от цевта на оръжието, Мани прошепна тихо:
— Когато изляза, заключи вратите. Ето така.
Той посегна към контролното табло и й показа копчето.
— Аз ще се оправя с това — имаше четиристотин долара в брой и цял куп кредитни карти. — Ти стой вътре.
— Мануел…
Дори не й даде възможност да отговори — що се отнасяше до него, пистолетът съдържаше всички въпроси и определяше всички правила. Грабна портфейла си и бавно отвори вратата, но за сметка на това излезе бързо и също толкова бързо я затръшна зад гърба си. Когато го стори, зачака да чуе как ключалките изщракват. Чакаше.
И чакаше.
Напрегнал отчаяно слух, за да долови звука, който означаваше, че Пейн е в такава безопасност, в каквато изобщо би могла да бъде тук, Мани почти не чу как типът със ски маската излая:
— Портфейла. И кажи на кучката да излезе от колата.
— Имам четиристотин…
Портфейлът изчезна.
— Кажи й да излезе или идва с мен. Часовника. Искам и часовника.