Мани погледна към сградата. Навсякъде имаше прозорци, а охраната все трябваше да обикаля терена от време на време, за да проверява какво става. Може би ако действаше бавно…
Дулото на пистолета се навря на сантиметри от лицето му.
— Часовника. Сега.
Не беше най-хубавият му часовник — ясно бе, че няма да седне да оперира, носейки този на «Пиаже». Не че имаше някакво значение — задникът можеше да вземе проклетото нещо. Пък и докато се преструваше, че ръцете му треперят, можеше да спечели вр…
Трудно бе да се каже какво точно стана и в каква последователност се случи. Като погледнеше назад, Мани си даваше сметка, че Пейн първо трябва да беше отворила вратата. Ала въпреки това имаше чувството, че едва бе чул ужасяващия звук от отварянето, а тя вече беше зад крадеца.
Другото странно нещо бе, че нападателят разбра, че към тях се е присъединил още някой, едва когато Мани изруга. Само че това не можеше да е вярно… би трябвало да я види как заобикаля колата, нали?
Каквото и да се бе случило (и както и да се бе случило), в крайна сметка типът със ски маската отскочи наляво и започна да мести оръжието си между Мани и Пейн.
Тази своеобразна партия тенис не можеше да продължава дълго. Мани с ужас си даде сметка, че копелето ще насочи вниманието си към Пейн, тъй като тя беше по-слабата от двамата…
Следващия път, когато дулото на пистолета се завъртя към нея… тя беше изчезнала. И не в смисъл, че се наведе, отскочи или побягна. В един миг беше там, заемаше място… а в следващия вече я нямаше.
Появи се отново само след част от секундата и сграбчи китката на мъжа, тъкмо когато той се канеше да завре пистолета в лицето на Мани. Обезоръжаването стана също толкова мълниеносно: едно — тя изви пистолета настрани, две — изтръгна го от ръката на копелето, три — подхвърли го на Мани, който го улови.
А после дойде време за сритване на задници.
Пейн завъртя нападателя им, стисна го за тила и заби главата му в капака на поршето. След като излъска боята на автомобила с физиономията му, тя го сграбчи за дъното на провисналите дънки и като го улови за косата, го вдигна над главата си и го хвърли… на поне десет метра.
Дори Супермен не би могъл да полети по-добре от крадеца — той се заби с челото напред в стената на ветеринарната клиника. Сградата нямаше кой знае какво да каже в отговор… нито пък нападателя. Приземи се по очи в една цветна леха и остана там, купчинка безжизнено месо.
Не потръпваше. Не стенеше. Не опитваше да се изправи.
— Добре ли си, Мануел?
Мани бавно обърна глава към Пейн. Тя дори не се беше задъхала.
— Исусе… Христе… — прошепна той.
Докато вятърът отнасяше думите на Мануел, Пейн се зае да оправи широката си блуза и хлабавите панталони. След това приглади косата си. Това бе единственото, което можеше да стори, за да се въведе в ред след насилието отпреди малко.
Какво напразно усилие да си придаде по-женствен вид. А междувременно Мануел продължаваше да се взира в нея.
— Нищо друго ли няма да кажеш? — попита тя тихо.
— Ъъъ… — Мануел разтри със свободната си ръка челото си. — Аз… ще отида да проверя дали е добре.
Пейн обви ръце около тялото си, докато той отиваше при човека. В действителност, изобщо не я вълнуваше в какво състояние беше оставила крадеца. Единственото, което бе имало значение, бе да махне смъртоносното оръжие от лицето на Мануел и тя го беше постигнала. Какво щеше да стане с нападателя, не я интересуваше… но очевидно не познаваше правилата на този свят. Нито последиците, които постъпката й можеше да има.
Мануел беше прекосил половината тревна ивица, когато «жертвата» се претърколи по гръб със стон. Ръцете, които допреди малко бяха държали пистолет, посегнаха към маската, която покриваше лицето му и я вдигнаха на челото.
Мануел коленичи.
— Аз съм лекар. Колко пръста съм вдигнал?
— Какво…
— Колко пръста?
— Три…
Мануел сложи ръка върху рамото на мъжа.
— Не ставай. Здравата си удари главата. Да чувстваш изтръпване в краката?
— Не — типът се взираше в Мануел. — Защо правиш това?
Мануел махна с ръка.
— Медицинско образование — създава неудържимата нужда да лекуваш болните и ранените, независимо от обстоятелствата. Мисля, че трябва да повикаме линейка.
— Как ли пък не!
Пейн се дематериализира до тях. Оценяваше добрите намерения на Мануел, но се безпокоеше, че нападателят им може да има и друго оръжие. В мига, в който тя се появи зад Мануел, типът на земята се сви ужасено и вдигна ръце пред себе си, мъчейки се да се отдръпне.