Вперил поглед в тавана, Мани с облекчение усети как зрението му се размазва.
Поне докато не си даде сметка, че това са сълзи.
— Ама че лигльо!
Избърса очите си, твърдо решен да не мисли за нея. Само че го направи… и не можеше да престане. Господи, тя вече му липсваше до болка.
— Мамка… му…
Мани вдигна рязко глава, а пенисът му се напрегна. Погледна през плъзгащата се врата на терасата, взирайки се в нощта с отчаяние, имайки чувството, че лудостта отпреди няколко дни се е завърнала.
Пейн…
Пейн…?
Помъчи се да стане от леглото, ала тялото му отказваше да помръдне… сякаш умът му говореше език, който ръцете и краката му не разбираха. А после алкохолът победи, изключвайки напълно всички програми в тялото му.
И то не за да ги рестартира.
След като клепачите му се затвориха веднъж, битката беше изгубена, независимо колко силно се бореше с вълните на съня.
На терасата отвън Пейн стоеше, брулена от студения вятър, който развяваше косата и вледеняваше кожата й.
Беше изчезнала от погледа на Мануел. Но не го беше оставила.
Макар да беше доказал, че е в състояние да се грижи за себе си, тя нямаше намерение да повери живота му на когото или каквото и да било. Така че се бе обвила с мис и бе останала на моравата пред ветеринарната клиника. Гледала бе как разговаря с охранителя и полицаите. А после, когато се бе качил в колата, го беше последвала, дематериализирайки се от място на място, проследявайки го благодарение на малкото кръв, която бе изпил от нея.
Пътуването му до дома бе свършило в сърцето на град, по-малък от онзи, който бе видяла от колата, ала въпреки това впечатляващ с високите си сгради, павирани улици и красиви мостове, извисяващи се над широка река. Колдуел бе наистина прекрасен през нощта.
Ах, само да беше дошла за нещо друго, а не за безмълвно сбогуване.
Когато Мануел влезе в някакво подземно помещение за превозни средства, Пейн го остави да продължи сам. Целта й беше изпълнена — беше се прибрал невредим у дома, така че бе време тя да си върви. Уви, вместо това се бе задържала на улицата отвън, все така обгърната в мис, гледайки как колите минават покрай нея, а пешеходците пресичат улиците. Беше останала така цял час. Просто не можеше да си тръгне.
Най-сетне, отстъпвайки пред увещанията на сърцето си, се бе издигнала нагоре, нагоре, нагоре… натам, където усещаше присъствието на Мануел, материализирайки се на терасата му тъкмо в мига, в който той излезе от кухнята и пое през хола. Очевидно не се държеше сигурно на крака и непрестанно се блъскаше в мебелите… и то надали защото осветлението не беше включено. Без съмнение причината беше питието в ръката му.
Или по-точно — всички питиета, които беше обърнал преди това.
В спалнята той не толкова съблече, колкото смъкна дрехите от гърба си и отиде под душа. Когато се появи, целият мокър, на Пейн й се доплака. Струваше й се невероятно, че бе минал едва ден, откакто за първи път го бе видяла по този начин… Имаше чувството, че ако се протегне, почти може да докосне онези наелектризиращи мигове, когато двамата бяха на ръба да споделят… не само настоящето, но и бъдещето.
Ала на това бе сложен край.
Мануел приседна на леглото… а после се строполи по гръб върху матрака.
Когато той вдигна ръка, за да избърше очите си, мъката на Пейн беше пълна и неудържима. Както и поривът да отиде при него…
— Пейн.
Тя изписка и рязко се обърна. Насреща й, брулен от вятъра… стоеше нейният близнак. И в мига, в който го видя, Пейн почувства, че нещо в него беше различно. Да, лицето му вече заздравяваше от раните, които сам си беше нанесъл… но истинската промяна беше вътре в него. Нямаше ги напрежението, гнева и плашещата студенина.
Докато вятърът развяваше косата й, Пейн опита да се овладее, избърсвайки сълзите, които бяха замъглили очите й.
— Откъде разбра… къде…
Вишъс посочи нагоре с ръката в ръкавицата.
— Имам апартамент на последния етаж. Двамата с Джейн тъкмо си тръгвахме, когато те усетих тук долу.
Трябваше да се досети — точно както тя бе в състояние да долови неговия мис, така и той усещаше нейния.
Как само й се искаше да беше продължил по пътя си. Последното, от което се нуждаеше, бе още един рунд с властен мъж, който да й каже какво трябва да прави. Освен това кралят вече й беше обяснил какво се очаква от нея. Заповедта на Рот определено не се нуждаеше от допълнително подсилване от страна на брат й.
Преди той да е успял да каже и една дума за Мануел, Пейн вдигна ръка, за да му попречи.