— Не искам да ми повтаряш онова, което кралят вече ми обясни. А и тъкмо си тръгвах.
— Заличи ли спомените му?
Пейн вирна брадичка.
— Не, не съм. С него излязохме, а после… стана един инцидент.
Ръмженето, откъснало се от гърдите на брат й, беше по-силно от воя на вятъра.
— Какво ти направи…
— Не беше той. Всемогъщи съдби, ще престанеш ли… да го мразиш! — докато потъркваше слепоочията си, Пейн се зачуди дали бе възможно главата ти наистина да се пръсне… или в един или друг момент всички се чувстваха по този начин. — Нападна ни един човек и докато го обезоръжавах…
— Човека?
— Да. Докато го обезоръжавах, той пострада, а после трябваше да бъде повикана полиция и…
— Обезоръжила си човек?
Пейн го изгледа свирепо.
— Е, така се нарича, когато отнемеш пистолет от някого, нали?
Вишъс присви очи.
— Да, така се нарича.
— Не можех да изтрия спомените му, защото нямаше да е в състояние да отговори на въпросите, зададени му от полицаите. А съм тук… защото исках да се уверя, че ще се прибере без проблем.
В последвалата тишина Пейн си даде сметка, че току-що сама се бе поставила натясно. Като бе защитила Мануел, беше доказала твърдението на близнака си, че мъжът, когото желае, не може да се грижи за нея. Но какво значение имаше това всъщност? След като така или иначе възнамеряваше да се подчини на краля, за нея и Мануел нямаше никакво бъдеще.
Когато Вишъс отвори уста, за да каже нещо, тя простена и запуши уши.
— Ако притежаваш и капка състрадание, ще ме оставиш да тъгувам тук сама. Не искам да слушам всички причини, поради които трябва да се разделя с него — знам ги до една. Моля те. Просто си върви.
Тя затвори очи и се извърна, молейки се на майка им, там горе, брат й да направи каквото го беше помолила. Ръката върху рамото й беше тежка и топла.
— Пейн. Пейн, погледни ме.
Останала без капчица сила, за да се съпротивлява, тя отпусна ръце и срещна сериозните му очи.
— Отговори ми на един въпрос — каза близнакът й.
— Какъв?
— Обичаш ли коп… го? Обичаш ли го?
Пейн погледна през стъклената врата към човека върху леглото.
— Да. Обичам го. И ако вземеш да ме разубеждаваш, като ми изтъкнеш, че не съм живяла достатъчно дълго, за да мога да преценя, позволи ми да ти кажа… да вървиш на майната си. Не е нужно да познавам света, за да съм наясно за какво копнее сърцето ми.
Последва дълго мълчание.
— Какво каза Рот?
— Същото, което се канеше да кажеш и ти. Че трябва да се излича от паметта му и никога повече да не го видя.
Когато брат й не отговори, тя поклати глава.
— Защо си още тук, Вишъс? Опитваш се да измислиш с какво да ме убедиш да се прибера у дома ли? Нека ти спестя усилието — когато съмне, ще си тръгна… и ще се подчинявам на правилата, но не защото така ще е удобно за теб, за краля или за мен. А защото така ще е най-безопасно за него — не се нуждае от врагове като теб и Братството, които да го измъчват единствено заради чувствата, които изпитвам. Така че ще стане точно както искате. С изключение — тук тя го изгледа свирепо — на това, че няма да изтрия спомените му. Умът му е твърде ценен, за да бъде похабен по този начин… а няма да издържи още един такъв епизод. Ще се погрижа той да бъде в безопасност, като стоя далеч от него, но няма да го обрека на живот на слабоумие. Просто няма да стане. Той не е сторил нищо, освен да ми помогне и заслужава нещо по-добро, отколкото да бъде използван и захвърлен като непотребна вещ.
С тези думи Пейн отново обърна очи към стъклената врата.
Тишината се проточи и тя реши, че близнакът й си е тръгнал. Поради което едва не изпищя, когато той пристъпи пред нея, закривайки Мануел от погледа й.
— Все още си тук! — сопна се тя.
— Ще уредя нещата вместо теб.
Пейн се дръпна рязко, а после изръмжа:
— Да не си посмял дори да помислиш да го убиеш…
— С Рот. Ще се погрижа за това. Аз… — Вишъс потърка коката си. — Ще измисля нещо, така че да можеш да го задържиш.
Пейн примига. А после зяпна.
— Какво… какво каза?
— Познавам Рот от години. А строго погледнато, според Древните закони аз съм главата на малкото ни щастливо семейство. Ще отида при него и ще му кажа, че одобрявам… тази връзка и че според мен ти заслужаваш свободата да се виждаш с този кучи… този тип. Мъж. Манело — той се прокашля — Рот е много стриктен, когато става дума за сигурността, но с бариерата от мис около имението… Манело не би могъл да ни намери, дори да иска. Пък и би било лицемерно да ти откажем онова, което други от братята са правили от време на време. По дяволите, Дариъс имаше дете от човешка жена… а сега Рот е женен за порасналата му дъщеря. Всъщност, знаеш ли какво щеше да се случи, ако някой се бе опитал да го раздели от неговата Бет, когато я срещна? Той щеше да убие всеки, който само се осмелеше да предложи подобно нещо. Мери на Рейдж? Същата история. Значи би трябвало… да бъде така и за теб. Ще говоря дори с майка ни, ако се наложи.