— Благодаря ти. Нали се сещаш… за това с Пейн.
— Не е за да ти направя услуга.
— Но е добра новина, която мога да й предам.
Вишъс беше стигнал до средата на стаята, когато думите на Рот го накараха да се обърне рязко.
— Тя ще иска да се бие.
— Моля?
— Сестра ти — Рот подпря лакти върху листовете на бюрото и се приведе напред; суровото му лице беше мрачно. — Трябва да се подготвиш за деня, когато тя ще поиска да излезе и да се бие.
О, господи, не!
— Не искам да слушам за това.
— Но ще ти се наложи. Аз съм се изправял срещу нея по време на онези тренировъчни двубои — тя е не по-малко смъртоносна, отколкото теб или мен и ако си мислиш, че ще се задоволи с това да прекара следващите шестстотин години, бродейки из имението, значи не си наред. Рано или късно тя ще поиска да се бие.
Вишъс отвори уста. А после я затвори. Е, нали се порадва на живота, колко… двайсет и девет минути?
— Не ми казвай, че ще го позволиш.
— Хекс се бие.
— Тя е поданица на Ривендж. Не твоя — веждите на Рот се скриха за трети път. — При нея е различно.
— Първо, всеки под този покрив е мой поданик. И второ — не е различно, само защото Пейн ти е сестра.
— Разбира се. — «че е.» — Че не е.
— Сигурен ли си?
Вишъс се прокашля.
— Сериозно ли обмисляш да й позволиш…
— Виждал си ме в какво състояние се прибирах от нашите тренировки, нали? А изобщо не се опитвах да се възпирам или нещо такова, Вишъс. Тази жена знае какво прави.
— Но тя… — «… ми е сестра.» — Не можеш да я оставиш да излиза да се бие.
— В момента се нуждая от всички воини, които мога да намеря.
Вишъс пъхна една цигара между устните си.
— Май ще е най-добре да си вървя.
— Идеята си я бива.
В мига, в който се озова навън и затвори вратата, Ви щракна златната запалка, която Фриц му бе донесъл, всмукна като прахосмукачка и се зае да обмисля следващия си ход. Навярно би могъл просто да се дематериализира обратно в «Комодор» и да съобщи добрата новина на сестра си, но се боеше какво ще завари там. Освен това разполагаше с часовете до зазоряване, за да убеди сам себе си, че идеята Пейн да се бие заедно с тях не е най-безумната на света.
Пък и трябваше да се види с още някого.
Слезе по стълбите, пресече фоайето и вестибюла и излезе навън. След това бързо прекоси застлания с чакъл двор и влезе в Дупката през масивната входна врата.
Познатата гледка на диваните, плазмения телевизор и джагата му подейства успокояващо.
Гледката на празната бутилка «Лагавулин» върху малката масичка? Не чак толкова.
— Бъч?
Не получи отговор, затова пое по коридора към стаята на ченгето. Вратата беше отворена и вътре… вътре нямаше нищо, освен огромния гардероб на Бъч и празно, неоправено легло.
— Тук съм.
Ви се намръщи, върна се назад и надникна в собствената си стая. Лампите бяха угасени, но аплиците в коридора хвърляха достатъчно светлина.
Бъч седеше от другата страна на леглото, с гръб към вратата; широките му рамене бяха прегърбени, главата му — провесена надолу.
Вишъс влезе и затвори вратата след себе си. Нито Джейн, нито Мариса щяха да се появят (и двете бяха заети, всяка със своята работа), ала Фриц и помощниците му най-вероятно щяха да наминат, за да почистят, а този иконом, бог да го поживи, никога не чукаше, дори вратата да беше затворена. Беше живял тук твърде дълго.
— Здрасти — каза Ви в мрака.
— Здрасти.
Ви пристъпи напред, заобиколи леглото, използвайки стената за ориентир, и приседна до най-добрия си приятел.
— Всичко наред ли е между вас с Джейн? — попита ченгето.
— Да. Наред е — меко казано. — Тя пристигна тъкмо когато се събудих.
— Аз я повиках.
— Досетих се — Вишъс се наклони и го погледна, въпреки не това нямаше особено значение в непрогледния мрак. — И ти благодаря…
— Съжалявам — изхриптя Бъч. — Господи, толкова съжалявам…
Задавеното поемане на въздух, което последва думите му. Ужасно приличаше на хлип, който той се бе опитал да потисне.
Въпреки че не виждаше нищо, Ви протегна ръка и я обви около ченгето. Притегли го до гърдите си и положи глава върху него.
— Всичко е наред — дрезгаво каза Ви. — Всичко е наред… Ти направи онова, което трябваше…
Той завъртя ченгето, така че двамата се оказаха излегнати един до друг, а Бъч беше в ръцете му.
По някаква причина Ви си спомни първата нощ, която бяха прекарали заедно, сякаш преди милион години, в къщата на Дариъс в града. Две единични легла, едно до друго на горния етаж. Бъч го беше попитал за татуировките. Ви му беше казал да си гледа работата.