И ето че сега отново бяха заедно в мрака. След всичко, което се бе случило оттогава, изглеждаше направо невероятно, че са същите мъже, които се бяха сближили заради «Ред Сокс».
— Не искай от мен да го повторя скоро — каза ченгето.
— Съгласен.
— И все пак, ако се нуждаеш от него… ела.
На Ви му беше на върха на езика да каже: «Никога повече!», но това бяха празни приказки. Двамата с Бъч бяха изкарали не една и две «сесии» на този психиатричен етаж и макар че той уж обръщаше нова страница… нямаше как да е сигурен.
Така че просто повтори обещанието, което си бе дал, докато беше с Джейн. От днес нататък щеше да споделя. Дори от това да се чувства толкова неловко, че да му иде да закрещи, то бе за предпочитане пред досегашната му стратегия да задържа всичко в себе си. Пък и беше по-здравословно.
— Надявам се да не се наложи — промърмори той. — И все пак, благодаря ти, мой човек.
— И още нещо.
— Какво?
— Мисля, че сега сме гаджета — Ви се изсмя дрезгаво и Бъч сви рамене. — Така де… съблякох те. Носеше корсет. Да не говорим пък за къпането с гъба след това.
— Копеле.
— До последен дъх.
Когато смехът им заглъхна, Ви затвори очи и за миг изключи ума си. С масивните гърди на най-добрия му приятел, притиснати до неговите, и знанието, че между тях с Джейн всичко е наред, в живота му не липсваше нищо.
Само ако можеше да задържи сестра си далеч от нощните колдуелски улички… животът щеше да е просто съвършен.
46.
Когато пристигна пред мотел «Монроу», Хосе веднага видя, че единственото ново нещо наоколо беше жълтата лента, опъната в далечния край. Всичко друго беше западнало и прогнило, включително и колите, паркирани край канцеларията.
Той мина покрай редицата патрулни автомобили, отиде до най-последната стая и спря необозначената си кола диагонално на останалите. Докато дърпаше ръчната спирачка погледна към мястото до себе си.
— Готов ли си?
Век вече посягаше към дръжката на вратата.
— И още как.
Когато двамата излязоха, останалите полицаи ги наобиколиха и взеха да потупват Век по гърба. В управлението го имаха за герой заради начина, по който се беше оправил с онзи папарак… и поздравленията, с които го засипваха, изобщо не намаляваха заради факта, че той с нищо не показваше да си пада по подобни овации.
Сдържан и хладнокръвен, Век повдигна панталона си и извади цигара. Запали я, всмукна веднъж и заговори, докато изпускаше дима:
— Е, какво имаме тук?
Хосе остави колегата си да събере нужната информация, а самият той се пъхна под жълтата лента. Изкъртената врата на местопрестъплението беше затворена едва-едва и той я побутна с рамо.
— По дяволите — промърмори под носа си.
Въздухът беше пропит с мирис на прясна кръв… и формалдехид.
В този миг блесна светкавицата на фотоапарат и освети тялото на жертвата върху леглото… и бурканчетата върху нощното шкафче. Както и ножовете. Хосе затвори очи за миг.
— Инспекторе?
Той погледна през рамо към Век.
— Да?
— Имаме регистрацията на пикапа. Илинойска. Собственост на Дейвид Кроунър. Не е обявен за откраднат и познай какво — Кроунър е бял мъж, на трийсет и три години… неженен… на държавни пом… мамка му! — Век млъкна рязко, когато застана до леглото. — Исусе.
Светкавицата на фотоапарата отново проблесна, а после се разнесе електронно бръмчене, докато машината се съвземаше от усилието.
Хосе погледна към съдебния лекар.
— От колко време е мъртва?
— Не много. Все още е топла. Ще мога да ви кажа нещо по-точно, когато приключа.
— Благодаря — Хосе се приближи до паянтовото бюро и с помощта на една химикалка побутна тънък златен пръстен, чифт лъскави обици и розово-черна гривна.
Татуировката, изрязана от жертвата и прибрана в един от бурканите, също беше розово-черна. Навярно това бяха любимите й цветове.
Приживе.
Хосе продължи да обикаля стаята, като се оглеждаше за неща, които не бяха на мястото си, провери кошчето, надникна в банята.
Някой очевидно беше прекъснал забавлението на убиеца. Някой бе чул или видял нещо и бе изкъртил вратата, принуждавайки го да избяга през прозореца над тоалетната чиния. Позвъняването на 911 беше направено от мъж, отказал да даде името си. Той просто бе съобщил за труп в последната стая и толкова. Не беше убиецът. Копелета като него не спираха, освен ако не бяха принудени, и определено не оставяха доброволно след себе си трофеи като тези на нощното шкафче и бюрото.
— Къде си отишъл след това? — помърмори Хосе на себе си. — Къде си избягал…