Горите наоколо се претърсваха с кучета, но Хосе имаше предчувствието, че няма да намерят нищо. Само на около двеста метра от хотела течеше река, достатъчно плитка, за да бъде прегазена — по пътя насам, двамата с Век бяха минали по моста над нея.
— Променя начина си на действие — обади се Век, а когато Хосе се обърна, сложи ръце на хълбоците си и поклати глава. — За първи път го прави на толкова публично място. Това, което върши, оставя огромна бъркотия след себе си, а и е възможно да вдига шум. Все щяхме да открием и други сцени като тази.
— Съгласен съм.
— Дейвид Кроунър е отговорът.
Хосе сви рамене.
— Може би. А може и да е поредният труп, който ще открием.
— Никой не го е обявил за изчезнал.
— Е, нали каза, че е неженен. Може би живее сам. Кой ще разбере, че го няма?
Само че още докато търсеше слаби места в тази теория, Хосе бе стигнал до същото заключение. Рядкост бе да изчезне човек, без никой да забележи — роднини, приятели, колеги, съседи… Не беше невъзможно, но определено бе малко вероятно.
Въпросът бе къде щеше да отиде убиецът сега. Ако следваха конвенционалната логика, той вероятно навлизаше в ускорената фаза на своята патология. В миналото жертвите се бяха появявали в интервали от месеци, ала ето че сега бяха открили два трупа само за една седмица.
Което по всяка вероятност означаваше, че с предпазливостта, обгръщала действията му досега, беше свършено и каквато и система да си беше създал, тя щеше да се разпадне под напора на това френетично темпо. Добрата новина бе, че небрежността щеше да улесни залавянето му. Лошата бе, че нещата вероятно щяха да се влошат, преди да започнат да се оправят.
Век се приближи до партньора си.
— Отивам при пикапа му. Искаш ли да присъстваш?
— Да.
Когато се озоваха навън, Хосе си пое голяма глътка от нощния въздух, който не миришеше на кръв и химикали. Век си сложи хирургически ръкавици и се зае за работа. Естествено, колата беше заключена, но това не можеше да го спре. Той извади тънка линийка и отвори вратата откъм шофьора, сякаш безброй пъти беше прониквал в чужда собственост.
— Леле! — промърмори и се дръпна назад.
Не отне кой знае колко време, докато вонята достигна до Хосе и го накара да се закашля. Още формалдехид, примесен със сладникавото зловоние на смърт.
— Не идва отпред — Век насочи фенерчето си към седалките. — А отзад.
Върху квадратната двойна врата на каросерията имаше катинар, ала Век просто отиде до служебната им кола и се върна с електрическо трионче.
Разнесе се пронизително бръмчене… нещо изпращя… и Век влезе…
— Мамка му!
Хосе се доближи, за да види какво бе накарало партньора му да изругае, и поклати глава.
Фенерчето на Век осветяваше същинска колекция от малки бурканчета, пълни с бистра течност, в която различни неща плуваха или пък почиваха на дъното. Бурканите бяха закрепели стабилно върху специално изработени рафтове, монтирани върху лявата стена. Дясната беше запазена за инструменти — ножове и въжета, ролки тиксо, чукове, длета, бръснарски ножчета, скалпели, ретрактори.
Здравей, Дейвид Кроунър. Малко вероятно бе убиецът да инсталира всичко това в чужда кола. А Хосе беше готов да се обзаложи, че трофеите в малките бурканчета можеха да запълнят дупките по телата на жертвите.
Най-добрият им шанс беше онези, които претърсваха гората, да открият нещо. В противен случай щяха да изгубят още някоя жена. Хосе беше готов да заложи къщата си на това.
— Ще се свържа с ФБР — каза той. — Трябва да дойдат и да хвърлят един поглед.
Век огледа вътрешността на каросерията.
— Аз ще помогна на момчетата по събирането на улики. Искам възможно най-скоро да преместим пикапа при нас, за да може всичко да бъде описано както трябва.
Хосе кимна, извади мобилния си телефон и натисна един от бутоните за бързо избиране. Докато слушаше звъненето от другата страна, си помисли, че след като приключи с федералните, ще трябва да се обади на жена си. Нямаше никакви изгледи да се прибере у дома за закуска.
Ама никакви.
47.
— Слънцето! Господи! Бързо, най-добре…
Мани се събуди напълно във въздуха: очевидно беше скочил от леглото, повличайки завивката и няколко възглавници със себе си и сега те всички се приземиха накуп — краката му, одеялото и четирите възглавници.
Слънчевите лъчи струяха през огромните прозорци и обливаха спалнята с ярка светлина.
Пейн беше тук, казваше умът му. Тя беше тук. Оглеждайки се трескаво наоколо, той се втурна в банята. Нищо. Обиколи на бегом останалата част от апартамента. Нищо.