Потърквайки глава, Мани се върна до леглото… и тогава осъзна, че все още пази всичките си спомени. За нея. За Джейн. За копелето с козята брадичка. За операцията и за… невероятното изживяване под душа. И за Глори. Какво, по…
Наведе се, вдигна една от възглавниците от пода и я поднесе към носа си. Да, Пейн определено беше лежала до него. Но защо беше дошла? И ако го бе сторила, защо не беше изтрила спомените му?
Той отиде в преддверието, грабна мобилния си телефон и… Е, всъщност не можеше да й се обади. Не знаеше номера й. В продължение на един дълъг миг остана там като истукан.
А после си спомни, че се бе съгласил да се срещне с Голдбърг след по-малко от час.
Изпълнен с напрежение и паника, за които не виждаше точна причина, Мани си облече анцуг и се качи в асансьора. Във фитнес залата кимна на останалите трима мъже, които вдигаха тежести или правеха коремни преси, и се качи на бягащата пътека, която обикновено използваше.
Беше забравил шибания айпод, ала мозъкът му работеше трескаво, така че между ушите му определено не беше тихо. Докато влизаше в обичайния си ритъм, се опита да си припомни какво се бе случило след като си беше взел душ предишната нощ… но безуспешно. Но нямаше никакво главоболие. Което навеждаше на мисълта, че тази дупка в паметта беше напълно естествена и се дължеше на алкохола.
По време на тренировката му се наложи да усили скоростта един-два пъти — очевидно някой задник беше направил нещо с машината и ремъкът запъваше. На петия километър изведнъж си даде сметка, че няма махмурлук. От друга страна, главата му беше бръмнала заради толкова неща, че му беше трудно да забележи някаква си болка.
Когато петнайсетина минути по-късно слезе от пътеката, му трябваше хавлия, така че се насочи към купчината до изхода. Един от останалите в залата стигна едновременно с него, но отстъпи почтително.
— Първо ти, мой човек — каза мъжът, посочвайки кърпите.
— Благодаря.
След като се избърса, Мани се отправи към изхода, ала поспря за миг, когато забеляза, че всички в залата бяха преустановили това, което правеха, и го зяпат. Той погледна бързо надолу и видя, че с дрехите му всичко бе наред. На какво се дължеше това зяпане, по дяволите?
Когато влезе в асансьора, се протегна и си помисли, че би могъл да пробяга още десет… петнайсет километра. Без проблем. И въпреки пиячката, очевидно беше спал прекрасно, защото сега беше бодър и преливащ от енергия… но така става, когато кръвта ти е пълна с ендорфини. Дори когато се разпадаш на съставните си части, едно хубаво физическо усилие е по-добро от кофеина… или трезвеността.
Без съмнение рано или късно щеше да рухне, но щеше да се тревожи за това, когато се случеше.
Половин час по-късно влезе в заведението на «Старбъкс» на улица «Еверет», където преди години двамата с Голдбърг се бяха срещнали за първи път… разбира се, тогава малкото кафене все още не беше станало част от голямата верига. Голдбърг беше завършил Колумбийския университет и кандидатстваше за стажант в «Свети Франсис», а Мани беше част от екипа, чиято цел беше да го грабне — Голдбърг беше забележително талантлив още тогава, а Мани искаше да състави най-доброто отделение в страната.
Докато чакаше реда си на опашката, за да си поръча лате, той се огледа наоколо. Заведението беше претъпкано, но Голдбърг вече бе успял да намери маса до прозореца. В което нямаше нищо странно. Той открай време подраняваше за срещите си — вероятно беше тук поне от петнайсет, двайсет минути. Въпреки това не се оглеждаше за Манело, а се взираше в картонената си чаша, сякаш се опитваше да разбърка капучиното с помощта на волята си.
А… значи имаше да му каже нещо сериозно.
— Мануел? — повика типът зад щанда.
Мани взе поръчката си и си запроправя път между и покрай кафе маниаците, изложените чаши и дискове, както и триъгълната бяла дъска, върху която бяха написани специалитетите за деня.
— Здрасти — каза, докато се настаняваше срещу колегата си.
Другият хирург вдигна глава. И едва не подскочи.
— Ъъъ… здравей.
Мани отпи глътка кафе и се облегна в стола, при което извитата облегалка се впи в гръбнака му.
— Как си?
— Ами… добре. Господи, изглеждаш фантастично.
Мани потърка наболата си брада. Ама че лъжа. Не си беше направил труда да се обръсне и освен това носеше суитшърт и сини дънки. Определено не беше като слязъл от страниците на някое списание.
— Забрави ненужните любезности — той отпи още една глътка от латето. — Какво имаш да ми казваш?