Очите на Голдбърг започнаха да се стрелкат насам-натам. Най-сетне Мани се съжали над него.
— Искат да си взема отпуск, нали?
Голдбърг се прокашля.
— Управителният съвет смята, че така ще е най-добре за… всички.
— И те помолиха да поемеш моите задължения, нали?
Ново прокашляне.
— Ъъъ…
Мани сложи чашата си на масата.
— Няма нищо. Всичко е наред. Радвам се… ти ще се справиш чудесно.
— Съжалявам… — Голдбърг поклати глава. — Аз… Това изобщо не е правилно. Но… винаги можеш да се върнеш. Нали се сещаш… по-късно. Освен това почивката ти се отразява добре. Искам да кажа, че изглеждаш…
— Фантастично — сухо довърши Мани.
— Аха.
Точно това казваха хората, когато им беше жал за някого. Известно време двамата пиеха кафетата си в мълчание и Мани се зачуди дали Голдбърг си мисли същото, което и той: Исусе, как само се променяха нещата. Когато за първи път се бяха срещнали тук, Голдбърг бе също толкова нервен, колкото и сега, ала по съвсем различни причини. Кой да предположи, че един ден Мани ще бъде изпратен в принудителен отпуск. По онова време той се бе устремил към върха и нищо не можеше да го спре…
Поради което реакцията му на това искане от страна на съвета беше истинска изненада. Той всъщност не беше особено разстроен. Чувстваше се някак… изключил, сякаш всичко това се случваше на някой, който някога бе познавал, но с когото отдавна бе изгубил връзка. Да, случило се бе нещо сериозно… ала не му пукаше.
— Ами…
Прекъсна го звъненето на телефона му. И това какво наистина имаше значение за него, си пролича от трескавия начин, по който заопипва джобовете си, сякаш пуловерът му беше пламнал. Само че не беше Пейн. А ветеринарят.
— Трябва да вдигна — извини се той на Голдбърг. — Ще отнеме само две секунди. Да, докторе, как е… — Мани се намръщи. — Наистина? Аха. Да… да… аха… — широка усмивка сграбчи лицето му и бавно започна да го опъва, докато накрая стигна до ушите му. — Да. Нали? Истинско чудо.
Когато затвори и погледна към Голдбърг, видя, че веждите му бяха се бяха вдигнали нагоре.
— Добри новини. За коня ми.
Веждите на другия хирург подскочиха още по-нависоко.
— Не знаех, че имаш кон.
— Чистокръвна кобила. Казва се Глори.
— О! Леле.
— Падам си по конни състезания.
— Не го знаех.
— Аха.
И това беше краят на разговора за лични неща. От което на Мани му стана ясно всъщност колко много говореха за работа. В болницата двамата с Голдбърг бяха прекарвали часове в обсъждане на пациентите, колегите, ръководството. Сега? Нямаха кой знае какво да си кажат.
Въпреки всичко мъжът срещу него беше наистина свестен… и навярно бе следващият шеф на хирургията в «Свети Франсис». Разбира се, бордът на директорите щеше да потърси кандидати из цялата страна, ала изборът щеше да падне върху Голдбърг, защото останалите хирурзи, които се плашеха лесно и държаха на стабилността, го познаваха и му имаха доверие. Както и трябваше да бъде. В операционната Голдбърг беше невероятен, вършеше прекрасно и административната част от задълженията си и беше далеч по-уравновесен от Мани.
— Ще се справиш чудесно — каза Мани.
— Какво… о! То е временно, само докато ти… е, нали се сещаш, докато се върнеш.
И като че ли наистина го вярваше, което беше доказателство за добрия му характер.
— Аха.
Мани се размърда в стола си и кръстоса крака. Докато го правеше, погледът му попадна върху три момичета насреща му. Трябва да бяха на около осемнайсет и в мига, в който срещна очите им, те се разкискаха и доближиха глави, преструвайки се, че допреди миг не го бяха зяпнали.
Обзет от същото чувство като във фитнес залата, той се погледна. Не. Все още си беше напълно облечен. Какво, по…
Когато вдигна очи, видя, че едно от момичетата се беше приближило до тяхната маса.
— Здрасти. Приятелката ми мисли, че си готин. Ъъъ…
— Ами… благодаря.
— Това е телефонният й номер…
— А, не… Не — Мани взе листчето, което тя остави на масата, и го натъпка обратно в ръката й. — Поласкан съм, но…
— Тя е на осемнайсет.
— А аз съм на четирийсет и пет.
При тези думи челюстта на момичето увисна.
— Не може да бъде!
— Може — той прокара пръсти през косата си, чувствайки се като в епизод на някой тийнейджърски сериал. — Освен това имам приятелка.
— О! — момичето се усмихна. — Разбирам… Можеше с това да започнеш. Нямаше нужда да лъжеш, че си някакъв прашлясал дъртак.
И с тези думи тя се върна на масата си. Настани се на мястото си и след малко оттам се разнесе колективен стон. А после Мани получи няколко намигвания. Той погледна към Голдбърг.