— Детска им работа. Честно…
— Ъъъ… да.
Добре, време беше да сложи край на цялата тази неловкост. Мани погледна през прозореца, обмисляйки как да се оттегли оттук…
И тогава видя отражението си. Същите високи скули. Същата квадратна челюст. Същите устни и нос. Същата черна коса. Да, въпреки това имаше нещо различно. Приведе се напред и си помисли… очите му бяха…
— Трябва да отида до тоалетната — каза спокойно. — Ще ми пазиш ли кафето, преди да си тръгнем?
— Разбира се — Голдбърг се усмихна облекчено, сякаш беше доволен, както че скоро щяха да си тръгнат, така и че има нещо за правене. — Не бързай.
Мани се изправи и отиде в унисекс тоалетна. Почука и когато не получи отговор, отвори вратата и запали осветлението и вързания с него вентилатор. Заключи се вътре и застана пред огледалото, на което беше залепен мъничък надпис: «Моля служителите да си мият ръцете».
Лампата беше директно над умивалника. По всякакви правила на логиката би трябвало да изглежда ужасно: изпит от изтощение, под очите му — торбички, в които човек можеше да напъха багаж за цяла седмица, и кожа с цвят на хумус.
Обаче огледалото не показваше нищо такова. Дори на калпавата флуоресцентна светлина, която струеше отгоре му, той изглеждаше десет години по-млад, отколкото си се спомняше. Буквално пращеше от здраве, сякаш някой бе прикачил негова стара снимка върху сегашното му тяло.
Отстъпи назад, протегна ръце пред гърдите си и клекна, след което се изправи, давайки на ставите си възможността да изпукат недоволно. Както и на бедрата си, които бе упражнявал допреди по-малко от час, да възнегодуват. Или пък гърбът му.
Никаква болка. Никаква схванатост. Никакъв дискомфорт. Тялото му преливаше от сила.
Мислите му се върнаха към онова, което главният ветеринар му беше казал по телефона с глас, едновременно объркан и възторжен: «Костта се е възстановила, а кракът й е напълно излекуван, сякаш никога не е бил счупен».
Исусе… Христе. Ами ако Пейн бе направила своята магия и върху него? Докато бяха заедно? Възможно ли бе, без никой от тях да си даде сметка, тя да го бе «излекувала» от ефекта на времето… връщайки го назад не просто с месеци, а с цяло десетилетие, ако не и повече?
Мани стисна разпятието, което висеше на врата му.
В този миг някой почука на вратата и той пусна казанчето, макар да не беше използвал тоалетната, а след това остави водата да тече известно време в мивката, та отстрани да не изглежда така, сякаш прави нещо съмнително вътре. После излезе като в мъгла, кимна на закръглената жена, която искаше да влезе, и се отправи към Голдбърг.
Когато седна на мястото си, трябваше да избърше внезапно овлажнелите си от пот длани в панталона си.
— Искам да те помоля за услуга — каза той на бившия си колега. — Нещо, за което не бих се обърнал към никой друг…
— Само ми кажи. Каквото и да е. След всичко, което си сторил за мен…
— Искам да ме прегледаш. И да ми направиш снимки.
Голдбърг кимна начаса.
— Нямах намерение да повдигам въпроса, но мисля, че идеята е добра. Главоболията… белите петна в паметта. Трябва да се увериш, че не се касае за… заболяване — той спря дотук, тъй като не искаше разговорът да стане прекалено мрачен или да се превърне в спор. — Макар че, господи, наистина говорех сериозно — никога не си изглеждал по-добре.
Мани взе чашата с кафе от масата и се изправи, ала усещането за неотложност, което бръмчеше във вените му, не се дължеше на кофеина.
— Да вървим. Имаш ли време сега?
Голдбърг напълно споделяше припряността му.
— За теб винаги ще имам време.
48.
От време на време Куин виждаше смъртта си. Насън, появяваше се в редките мигове, когато всичко бе тихо и спокойно. А понякога — просто за да се изгаври с него.
Той се опитваше да избегне колажа от гледки, миризми и звуци, сякаш бягаше от чума, ала макар да беше подал молба за ограничителна заповед във вътрешния съд на съществото си, ответната страна се държеше като истински задник и непрекъснато повдигаше най-различни възражения… така че гадните образи отново и отново се връщаха.
Беше се изтегнал върху леглото си в онова мъгливо състояние, когато умът нито спи, нито е буден, и разбира се, ужасяващата нощ реши, че това е тъкмо моментът да му звънне, за да си поприказват… и ето че спомените в главата му задрънчаха, принуждавайки го да вдигне.
Собственият му брат беше един от бранителите на честта, дошли, за да го пребият. Бандата копелета, облечени в черни дрехи и качулки, го бяха настигнали край пътя, докато той си тръгваше от имението на семейството си завинаги. Носеше на гърба си малкото неща, които притежаваше и нямаше никаква представа накъде отива. Баща му го беше изхвърлил от вкъщи, бяха го заличили от семейното дърво и… ето ти го него. Без корени. Без посока.