Действителността се изкриви, сякаш разтеглена от невидими ръце, докато Куин вече не бе сигурен дали е буден или заспал… или мъртъв.
Вихрушката се надигна от средата на вратата, сякаш онова, от което беше изработена, се бе втечнило, придобивайки плътността на мляко. В сърцето на този ураганен вихър един образ започна да приема очертания и се понесе нагоре, по-скоро като звук, отколкото като картина.
Беше лицето на млада жена. Млада жена с руса коса, изтънчени черти и бледозелени очи.
Тя го гледаше, задържала очите му със своите така сигурно, както ако беше уловила лицето му в малките си красиви ръце. След това мигна. И ирисите й промениха цвета си.
Единият стана зелен, а другият — син. Досущ като неговите.
— Господарю!
В първия миг Куин беше напълно объркан, чудейки се защо тя го бе нарекла така. Откъде знаеше кой е той?
— Куин! Нека да затворя раната!
Той примига. И установи, че се бе хвърлил към таблата на леглото, при което зъбите на Лейла се бяха изтръгнали от плътта му и сега кръвта му шуртеше върху чаршафите.
— Нека…
Той задържа Избраницата настрани и сам се погрижи за раната си. Докато го правеше, не откъсваше очи от Лейла.
Прекалено лесно беше да насложи чертите на онази млада жена върху лицето й и да открие нещо далеч по-дълбоко от прилика. Докато сърцето му биеше лудешки, той си напомни, че никога не бе проявявал ясновидски способности. За разлика от Ви, той не бе в състояние да надникне в бъдещето.
Лейла се изправи съвсем бавно, сякаш не искаше да го изплаши.
— Да отида ли да доведа Джейн? Или може би ще е най-добре да си вървя?
Куин отвори уста… ала от нея не излезе никакъв звук.
Леле. Никога не беше претърпявал автомобилна злополука, но си представяше, че обзелият го ужас доста прилича на онова, което изпитваш, когато видиш как вместо да спре на «Стоп», някой връхлита право върху теб: преценяваш посоката му, сравняваш неговата скорост със своята и стигаш до заключението, че сблъсъкът е неизбежен.
Макар че изобщо не бе в състояние да си представи свят, в който Лейла забременява от него.
— Видях бъдещето — каза той сякаш от много далече.
Лейла вдигна ръце към гърлото си, сякаш се задушаваше.
— Нещо лошо ли е?
— Не е… възможно. Въобще.
Стиснал главата си с ръце, единственото, което Куин виждаше в мрака, беше онова лице… наполовина това на Лейла и наполовина неговото.
Господ да им е на помощ… и на двамата. На всички.
— Господарю? Плашите ме.
Е, значи ставаха двама…
Ала то не можеше да е вярно. Нали?
— Ще си вървя — дрезгаво каза тя. — Благодаря за онова, което ми дадохте.
Куин кимна, неспособен да я погледне.
— Няма защо.
След миг вратата се затвори. Куин потрепери, а в костите му се настани вледеняващ страх… и стигна до дъното на душата му.
Каква ирония, помисли си. Родителите му никога не бяха искали той да се възпроизведе и ето че сега мисълта да натовари Лейла с дефектна дъщеря или, още по-лошо, да предаде прецаканите си очи на едно невинно дете, го накара да се вкопчи в обета си за въздържание така, както нищо друго не би могло.
Всъщност, би трябвало да се радва. От всички съдби, които би могъл да има, тази можеше да бъде избегната със стопроцентова сигурност, нали така?
Просто никога нямаше да прави секс с Лейла. Никога.
Така че всичко това бе чисто и просто една невъзможност. Точка по въпроса.
49.
Мани се прибра в апартамента си към шест вечерта. Беше прекарал осем часа в болницата, по време на които най-различни хора, които познаваше по-добре от някои от по-далечните си роднини, го бяха боли с игли, пъхали тръбички в тялото му и какво ли още не.
Резултатите бяха в електронната му поща, понеже той беше препратил копия от всичко, което се съдържаше в служебната му поща, на личния си имейл. Не че имаше причина да отваря всички тези документи — знаеше резултатите, бележките, рентгеновите снимки и тези от скенера наизуст.
Хвърли ключовете си на барплота в кухнята и отвори хладилника, като му се искаше там да има пресен портокалов сок. Вместо това видя пакетчета соев сос от близкия китайски ресторант, който правеше доставки по домовете… бутилка кетчуп… и кутия с храна, останала след една бизнес вечеря, на която беше присъствал преди две седмици. Все тая. Бездруго не беше особено гладен. Неспокоен, неспособен да си намери място, той погледна небето. На запад все още проблясваше светлина. Ала нямаше да му се наложи да чака дълго.