Пейн щеше да дойде при него след като слънцето залезеше. Усещаше го с цялото си същество. Все още не беше сигурен защо беше прекарала нощта с него, нито защо бе запазил спомените си, но не можеше да не се чуди дали когато дойде, Пейн няма да се погрижи за това.
Отиде в спалнята си и първото, което направи, бе да вдигне възглавниците от пода и да ги върне на мястото им. След това опъна покривката… и беше готов да започне да си събира багажа. Отиде до скрина и се залови да изважда дрехи и да ги подрежда на купчинки върху леглото.
Нямаше за какво да се връща в «Свети Франсис». По средата на всички онези тестове си беше подал оставката.
Нямаше причина да остава и в Колдуел… всъщност, навярно би било най-добре да се махне от града. Нямаше представа къде ще отиде, но човек не се нуждае от определена цел, за да се махне от някъде.
Чорапи. Боксерки. Ризи. Дънки. Спортни панталони.
Това, гардеробът ти да се състои предимно от хирургически дрехи, осигурени от болницата, определено улесняваше стягането на багажа. Но поне спортни сакове не му липсваха.
От най-долното чекмедже на скрина извади единствените два пуловера, които притежаваше… Снимката в рамка под тях беше поставена с лицето надолу.
Мани протегна ръка и я вдигна. Не беше нужно да я обръща, за да знае кого ще види. Беше запомнил и най-малката подробност от лицето още преди много години.
И въпреки това изпита моментен шок, когато завъртя снимката в ръката си и се взря в образа на баща си. Красиво копеле. Страшно красиво. Тъмна коса — досущ като тази на Мани. Дълбоки очи — досущ като тези на Мани.
И… достатъчно с ретроспекциите. Както винаги, когато станеше дума за баща му, Мани сбутваше всичко в някое тъмно кътче на ума си и продължаваше със своя живот. Което тази вечер означаваше да прибере снимката в най-близкия сак и това беше то…
Почукването по стъклото идва твърде рано, за да е тя, помисли си Мани.
Ала после зърна часовника и си даде сметка, че събира багажа си от поне час.
Погледна през рамо и сърцето му заби поне три пъти по-бързо при вида на Пейн, застанала от другата страна на стъклото. Господи… направо го зашеметяваше. Беше сплела косата си, носеше дълга бяла роба, пристегната в кръста и… направо спираше дъха.
Мани отиде до плъзгащата се врата, отвори я и студеният нощен въздух, който го блъсна в лицето, му помогна да се съвземе.
Широко усмихната, Пейн не толкова влезе в стаята, колкото се хвърли в прегръдките му; тялото й бе така реално до неговото, ръцете й около шията му — толкова силни.
Мани си позволи да я държи по този начин в продължение на един дълъг миг… за последен път. А след това, макар това да го убиваше, я пусна и под претекст, че трябва да затвори вратата заради силния вятър, се отдръпна от нея.
Когато отново я погледна, тя бе обвила ръце около тялото си, радостта си бе отишла от лицето й.
— Знаех си, че ще се върнеш — дрезгаво каза той.
— Аз… имах добри новини — Пейн погледна към саковете върху леглото. — Къде отиваш?
— Трябва да се махна оттук.
Тя затвори очи за миг и Мани имаше чувството, че ще умре, задето не може да отиде и да я утеши. Но и така му беше прекалено трудно. Да я докосне отново щеше да го прекърши.
— Днес бях на лекар — каза вместо това. — Прекарах целия следобед в болницата.
Пейн пребледня.
— Болен ли си?
— Не точно — той направи няколко крачки насам-натам и в крайна сметка се озова до скрина и затвори вече празното долно чекмедже. — Всъщност, ни най-малко. Изглежда, че някои части от тялото ми са се регенерирали — ръката му се спусна надолу. — От години страдах от артрит в тазобедрената става заради прекомерното спортуване… отдавна бях наясно, че рано или късно ще се наложи да я сменят. Ала след днешната рентгенова снимка? В съвършено състояние е. Точно такова, както когато бях на осемнайсет. Никакъв артрит, никакво възпаление.
Когато Пейн зяпна, Мани реши, че след като така и така е започнал, най-добре да й поднесе всичко наведнъж. Запретна ръкав и прокара пръсти по кожата на ръката си.
— През последните две десетилетия имах лунички от прекомерно излагане на слънце — вече ги няма — наведе се и вдигна крачола си. — Проблемите в прасците, от които страдам от време на време? Няма и следа от тях. И то въпреки че тази сутрин пробягах осем километра, без изобщо да усетя… и то за по-малко от четирийсет и пет минути. Кръвните тестове показаха, че нямам проблеми с холестерола, чернодробните ми показатели са съвършени, хемоглобинът и тромбоцитите — също — той докосна слепоочията си. — Освен това вече бях на път да се нуждая от очила за четене — все протягах ръка възможно най-далече, за да мога да видя какво пише в менютата и списанията… но вече не е така. Мога да прочета и най-ситния шрифт само на сантиметри от носа си. И ако щеш вярвай, това е само началото.