Да не говорим за изчезналите бръчици около очите му и фактът, че посребрялата коса на слепоочията му сега беше тъмнокафява, а коленете не го боляха.
— И мислиш… — Пейн сложи ръка на гърлото си. — Мислиш, че аз съм причината?
— Сигурен съм. Какво друго би могло да бъде?
Пейн поклати глава.
— Не разбирам защо това не е благословия. Всички раси копнеят за вечна младост…
— Не е естествено — при тези думи тя потръпна, но Мани трябваше да продължи. — Аз съм лекар, Пейн. Знам всичко за нормалния начин, по който телата на хората остаряват и се справят с травмите. Това… — той посочи тялото си, — не е правилно.
— То е регенерация…
— Но къде ще спре? Ами ако стана като Бенджамин Бътън* и продължа да се подмладявам, докато не се превърна в дете?
[* Главният герой от филма «Странният случай с Бенджамин Бътън», в който едноименният герой се ражда като старец и през целия си живот се подмладява, докато не умира като бебе. — Бел.прев.]
— Това е невъзможно — възрази Пейн. — Аз съм била изложена на светлината много по-дълго от теб, ала въпреки това не съм се превърнала в момиче.
— Е, добре, да кажем, че това няма да се случи… ами всички останали в живота ми? — не че списъкът беше кой знае колко дълъг, но все пак. — Види ли ме такъв, майка ми ще реши, че съм си направил пластична операция… но след десет години? Тя е само на седемдесет. Вярвай ми, докато стане на осемдесет или деветдесет, все ще й просветне, че синът й не остарява. Или трябва да се откажа от нея?
Мани отново закрачи из стаята и когато зарови пръсти в косата си, дърпайки я разсеяно, беше готов да се закълне, че е по-гъста от преди.
— Днес си изгубих работата… заради случилото се, след като изтрихте спомените ми. През седмицата, в която бях далеч от теб, главата ми беше толкова прецакана, че нямах представа дали е ден или нощ, а това е всичко, което те знаят, защото не е като да мога да им обясня какво всъщност стана — той отново се обърна към нея. — Проблемът ми е, че това е единственото тяло, което имам, единственият мозък, единственото… всичко. Твоите хора си играха с мозъка ми и аз едва не го изгубих… Какви ще са последиците от това? Знам само каква е причината… Но какви ще бъдат същинските измерения на крайния резултат? Нямам представа и това ме ужасява, и то — с пълно основание.
Пейн хвана края на дебелата си плитка и започна да го поглажда, загледана в пода.
— Съжалявам…
— Вината не е твоя, Пейн — простена Мани, махвайки отчаяно с ръка. — И не искам да стоварвам всичко това върху теб, но…
— Напротив, моя е. Аз съм причината.
— Пейн…
Мани понечи да се доближи до нея, ала тя вдигна отбранително ръце и заотстъпва назад.
— Не, не се приближавай.
— Пейн…
— Имаш право — тя спря, когато се блъсна в стъклената врата, през която беше влязла. — Аз съм опасна и нося разруха.
Мани потърка разпятието под ризата си. Въпреки всичко, което беше наприказвал, в момента искаше само да си вземе думите обратно и да намери начин да оправи нещата между тях.
— Това е дар, Пейн — в крайна сметка и тя, и Глори бяха демонстрирали ползата от краткосрочното излагане на уменията й. — Той може да помогне на теб, на семейството ти, на расата ти. По дяволите, с това, на което си способна, спокойно можеш да вземеш хляба на Джейн.
— Така е.
— Пейн… погледни ме — когато очите й най-сетне се повдигнаха и срещнаха неговите, на Мани му се прииска да заридае. — Аз…
Само че така и не довърши. Истината бе, че я обичаше. Абсолютно и завинаги. Ала това беше тяхното проклятие, и на двама им. Никога нямаше да преодолее тази любов и за него никога нямаше да има друга.
Той изпъна рамене и събра цялата си сила.
— Искам да те помоля за нещо.
— И какво е то? — попита тя дрезгаво.
— Не заличавай спомените ми. Никому няма да кажа за теб и за расата ти… заклевам се в майка си. Просто… когато си отидеш, остави ме какъвто съм. Без ума си няма да имам нищо.
* * *
Пейн почти летеше от щастие, когато тръгна от имението. Вишъс й бе съобщил невероятната новина в мига, в който се бе прибрала, точно преди изгрев-слънце, и тя бе прекарала целия ден, като ту се носеше сякаш върху облаците, ту бе на път да излезе от кожата си заради това колко бавно се точи времето.
А после дойде тук.
Трудно й бе да си представи, че едва преди десетина минути беше преливала от радост.