За сметка на това изобщо не й бе трудно да разбере Мануел. И се учудваше, че никой от тях не бе предвидил до какво може да доведе нейната… целителна сила. Или каквото и да бе то.
Разбира се, че щеше да има ефект върху него. Погледна към Мануел и установи, че не е в състояние да понесе напрежението му. Той наистина се боеше какво би му останало, ако му отнемеха спомените за времето, прекарано заедно. А и как да не се бои? Заради нея беше загубил работата, която обичаше. Умът и тялото му се намираха в опасност — пак заради нея.
О, съдби, изобщо не трябваше да се доближава до него. И именно заради това на връзките с хора не се гледаше с добро око.
— Не се тревожи — тихо каза тя. — Няма да съсипя ума ти. Вече направих предостатъчно.
При звука на облекчената му въздишка, Пейн усети как гърлото й се свива от мъка.
Той я погледна в продължение на един дълъг миг.
— Благодаря ти.
Тя се поклони лекичко, а когато се изправи, с изумление видя влага в красивите му махагонови очи.
— Искам да те помня, Пейн… всичко у теб. Всичко от случилото се — тъжният му, изпълнен с копнеж поглед, обхождаше лицето й. — Вкусът ти, усещането, когато те докосвам. Звукът, когато се смееш… или простенваш. Времето, когато бях до теб… — гласът му изневери и той се прокашля. — Тези спомени трябва да ми стигнат за цял живот.
Сълзи се стичаха по бузите на Пейн, сърцето й отказваше да работи.
— Ще ми липсваш, бамбина. Всеки ден. До края на живота ми.
Той разтвори ръце и когато се хвърли в прегръдките му, Пейн загуби и последните късчета самообладание. Обгърната от силното му тяло, тя зарови лице в ризата му и зарида, вкопчена в него така отчаяно, както и той в нея.
Откъснаха се един от друг в същия миг, сякаш имаха едно сърце. И навярно беше точно така.
Наистина, част от нея искаше да продължи да се бори, да спори, да се опита да погледне на нещата от друг ъгъл, по друг начин. Но не беше сигурна, че има такъв. Не можеше да надзърне в бъдещето повече, отколкото той… нито пък знаеше какви ще са последиците от промените в него.
Нямаше какво друго да си кажат. Този край, настъпил така неочаквано, бе удар, който не можеше да бъде смекчен нито с приказки, нито с допир, нито — подозираше тя — с времето.
— Ще си вървя — каза, отстъпвайки назад.
— Нека ти отворя вратата…
Докато се дематериализираше от апартамента му, Пейн осъзна, че това бяха последните думи, които Мануел щеше да й каже.
Тяхното сбогуване.
Мани се взираше в празното пространство, където само допреди миг стоеше жената, която обичаше. Ала там вече нямаше нищо — тя бе изчезнала безвъзвратно, като лъч светлина, угаснал изведнъж.
Беше си отишла.
Първият му порив бе да отвори шкафа в коридора, да извади бейзболната си бухалка и да направи мястото на пух и прах. Да изпотроши огледалата, чашите и чиниите… а после да изхвърли през терасата малкото мебели, които притежаваше. След това… може би щеше да изкара поршето от гаража и да подкара по «Нортуей», да натисне газта до дупка и да избере маршрут, който да завършва в подпорните колони на някой мост.
Без да се хаби да си слага предпазен колан, разбира се.
В крайна сметка обаче просто седна на леглото до спортните сакове и улови главата си в ръце. Не беше някой лигльо, който да се разреве сякаш е на погребение. Ни най-малко. Просто накапа спортните си обувки.
Мъжествено. Адски мъжествено.
Но как изглежда отстрани, в очите на несъществуващите зрители в празния му апартамент, имаше също толкова малко значение, колкото и гордостта му, егото му, пенисът и топките му… колкото всичко.
Господи… това не беше просто тъжно.
Загубата го бе съсипала.
И той щеше да носи тази болка със себе си до последния си дъх. Каква ирония. В началото името й му се бе сторило странно. А сега му се струваше толкова подходящо.
50.
Пейн не искаше да се връща в имението. Нямаше никакво желание да вижда когото и да било от обитателите му. Нито краля, дал й свободата, от която тя всъщност не се нуждаеше; нито близнака си, който се бе застъпил за нея. И със сигурност никоя от щастливите, благословени двойки, които живееха под кралския покрив.
Така че вместо да се отправи на север, тя се материализира на брега на реката, която течеше покрай високите стъклени сгради в сърцето на града. На нивото на земята вятърът беше по-слаб и носеше плисъка на вълничките, миещи скалистите брегове. В далечината се долавяше бръмчене на автомобили — по-настойчиво, когато изкачваха полегатия гръб на моста и постепенно затихващо, когато се спускаха от другата му страна — и я караше още по-ясно да си дава сметка за това колко просторен бе пейзажът наоколо й.