Заобиколена от хора, тя бе съвършено сама. Но нали точно това бе искала. Това бе свободата, за която бе копняла така отчаяно и бе търсила с такава жар. В Светилището нищо не се променяше. Ала и никога не се случваше нищо лошо.
Въпреки това Пейн предпочиташе настоящия труден момент пред някогашната си безчувствена изолираност.
«О, Мануел…»
— Хей, сладурано.
Пейн погледна през рамо. Някакъв човек се приближаваше към нея, очевидно излязъл иззад една от колоните на моста. Преплиташе крака и миришеше на пот и мръсотия, наслоявали се кой знае откога.
Без да си дава труда да отвърне на поздрава му, Пейн се дематериализира по-надолу по брега. Нямаше нужда да изтрива спомените му. Едва ли щеше да си спомня, че я е видял. А и най-вероятно беше свикнал с халюцинации, предизвикани от наркотици.
Загледана в набраздената повърхност на реката, Пейн не се чувстваше привлечена от мрачните й глъбини. Нямаше да се нарани заради случилото се. Това не беше затвор, в който би искала да се озове… пък и от сега нататък нямаше да избира малодушния изход. Стъпила здраво на земята, тя скръсти ръце на гърдите си и просто… се остави да съществува в мястото, където се намираше, докато времето се процеждаше през решетото на реалността, а звездите над главата й се въртяха, безспирно променяйки положението си…
Миризмата проникна в ноздрите й почти незабележимо, промъквайки се в смесицата от пръст, влажни камъни и градско замърсяване. Така че в началото тя дори не я забеляза като нещо отделно от останалите.
Ала нещо дълбоко в ума й се събуди.
Подтиквана от неосъзнат инстинкт, главата й се завъртя, сякаш надарена със собствена воля. Раменете й я последваха, а после и останалата част от тялото й.
Това зловоние идваше от врага.
Лесър.
Пейн се затича леко, а във вените й имаше агресия, която не се дължеше единствено на разбитото й сърце, и гняв заради това, което съдбата й беше причинила. Приближавайки се до източника на миризмата, тя бе тласкана от бездънно наследство от агресия и инстинкт да брани; краката, десницата и кучешките й зъби тръпнеха. Преобразена от смъртоносната си мисия, тя не беше нито мъж, нито жена; вече не беше Избраница, нито пък дъщеря или сестра. Докато бягаше през улиците, тя беше войник.
Свърна в една уличка и в дъното й се натъкна на двамата убийци, чиято миризма я беше извикала от брега. Застанали един до друг, доближили глави над нещо, което тя разпозна като телефон, те очевидно бяха нови попълнения, с тъмни коси и неспокойно потръпващи тела.
Не вдигнаха поглед, когато Пейн спря, което й даде време да вземе от земята сребрист метален диск, върху който пишеше «Форд». От него ставаше хубаво оръжие — можеше да го използва както за щит, така и за да го хвърля. Миг по-късно силен порив на вятъра улови робата й и я развя. Движението трябва да бе привлякло вниманието им, тъй като се обърнаха рязко.
Появиха се ножове. Както и две усмивки, които накараха кръвта й да кипне.
«Глупави момчета», помисли си Пейн. Вярваха, че понеже e жена, няма да окаже никаква съпротива.
Не виждаше причина да прекъсва небрежната бавна стъпка, с която те се приближиха. Всъщност, наистина щеше да се наслади на изненадата, която им предстоеше да изживеят… но не и да преживеят.
— Какво правиш тук, малката? — попита по-едрият от двамата. — Сам-самичка.
«Каня се да ви прережа гърлата с онова, което държа зад гърба си. След което ще ви строша краката — не защото трябва, а защото звукът ще ми достави удоволствие. А после ще намеря парче стомана, с което да пронижа празнихте ви гърди и да ви изпратя обратно при вашия създател. А може би ще ви оставя да се гърчите на земята.»
На глас обаче Пейн не каза нищо. Вместо да говори, тя разпредели равномерно тежестта на тялото си и приклекна лекичко. Никой от лесърите не забеляза промяната в стойката й — прекалено бяха заети да се приближават, наперени като пауни. Не се разделиха, за да минат от двете й страни. Нито пък единият опита да я въвлече в ръкопашен бой, за да може другият да я нападне отзад.
Просто си останаха пред нея… където тя можеше да ги достигне без проблем.
Уви, това нямаше да бъде нищо повече от една добра загрявка. Макар че все още бе възможно да се появят и други, които умееха да се бият по-добре.
Кор усещаше настъпилата промяна в копелетата си.
Докато крачеха в боен строй през улиците на Колдуел, енергията им зад него беше като барабанен ритъм на агресия. Рязък. Освежен. По-силен, отколкото когато и да било през последното десетилетие.