Нямаше съмнение, че да се преместят тук беше най-доброто решение, което бе вземал някога. И то не само защото предишната нощ двамата с Троу бяха правили добър секс и се бяха напили с кръв. Мъжете му бяха като ками, току-що извадени от ковашката пещ, инстинктите им — подновени и искрящи на изкуствената лунна светлина на града. Нищо чудно, че в Древната страна не бяха останали никакви лесъри. Те очевидно бяха насочили всичките си усилия…
Кор рязко обърна глава и забави крачка. Миризмата, носеща се във въздуха, накара кучешките му зъби да се издължат, а тялото му да затупти от мощ. Нямаше защо да обявява промяната в посоката — копелетата му също бяха усетили гадната сладникава миризма, довявана от нощния бриз.
Докато свиваха зад ъгъла и поемаха право напред, Кор се молеше врагът да е многоброен. Дузина. Сто. Двеста. Искаше да бъде покрит с кръвта на враговете, окъпан от черната течност, която поддържаше живота им…
Пред тях изникна уличка и той не просто спря, а се закова на място, сякаш краката му бяха залепнали за земята. Само между две мигвания миналото го бе връхлетяло, преодолявайки разстоянието от месеци, години и векове, за да разцъфне в настоящето.
Насред уличката стоеше жена в развяна бяла роба и се биеше с двама лесъри. Парираше ударите им с ритници и юмруци, като се въртеше и скачаше толкова бързо, че трябваше да ги чака да отвърнат на ударите й. С видимото си превъзходство в битките, тя просто си играеше с тях. А те като че ли изобщо не осъзнаваха, че тя всъщност се сдържа и в действителност е способна на много повече.
Смъртоносна. Тя беше смъртоносна и всеки момент щеше да нанесе истинския си удар.
И Кор знаеше точно коя е тя.
— Това е… — останалите думи така и не можаха да излязат през свитото му гърло.
Беше я търсил безуспешно в продължение на цяла вечност… само за да я открие най-случайно в един най-случаен град от другата страна на огромния океан… това можеше да бъде дело единствено на съдбата.
Писано им е било да се срещнат отново.
Тук. Тази нощ.
— Това е убийцата на баща ми — той извади косата от ножницата на гърба си. — Онази, която отне живота на собствената ми плът и кръв…
Някой го улови за ръката и я задържа във въздуха.
— Не тук.
Спря го единствено фактът, че не беше Троу с неговата прекомерна милозливост. А Зайфър.
— Ще я заловим и ще я отведем у дома — боецът се изсмя мрачно и еротичният тембър на гласа му стана по-плътен. — Ти се облекчи, ала сред нас има и други, които се нуждаят от онова, което ти получи снощи. А после? После можеш да й покажеш какво значи разплата.
Зайфър беше тъкмо онзи, от когото можеше да се очаква подобен план. И въпреки че мисълта да я убие на място, тук и сега, беше ужасно привлекателна, Кор бе чакал този момент достатъчно дълго, за да пропусне да се наслади на смъртта й както трябва.
Толкова много години.
Прекалено много… докато най-сетне бе изгубил надежда да я открие някога и единствено сънищата му поддържаха жив спомена за онова, което го беше оформило като личност и му бе дало място в живота.
Да, каза си той. Би било подобаващо да го направят в стила на Блъдлетър. Тази жена не заслужаваше лека смърт.
Кор прибра косата в мига, в който убийцата се зае сериозно за работа. Без предупреждение, тя се хвърли напред, сграбчи един от лесърите през кръста, минавайки под размаханите му ръце, и го притисна към стената на сградата. Стана толкова светкавично, че вторият лесър беше прекалено изненадан (и очевидно — неопитен), за да спаси другаря си.
Макар че дори да беше по-умел, вторият убиец пак нямаше да й бъде достоен съперник. Буквално в същия миг, в който започна атаката си, тя завъртя някакъв метален диск зад себе си, улучвайки другия лесър право във врата. Върху шията на убиеца зейна дълбока рана и начаса сложи край на опитите му да се докопа до нея. От тялото му шурна черна кръв и коленете му се подгънаха. В това време тя се оправи с онзи, когото беше приковала до стената, като заби два юмрука в лицето му и един в адамовата ябълка. След това го вдигна във въздуха и го стовари върху свитото си коляно.
Пращенето, с което гръбнакът му се строши, отекна по цялата уличка.
Още преди звукът да беше отшумял, тя се обърна, за да се изправи срещу онези, които я бяха гледали как се бие. В което нямаше нищо чудно. Някой с нейните умения не можеше да не усети, че има зрители.
Наклони глава на една страна, без да изглежда особено разтревожена… но и защо да бъде? Те бяха застанали в сенките и очевидно бяха от собствената й раса — докато Кор не се разкриеше, тя нямаше да има никаква представа в каква опасност се намира.