За миг всичко бе като в доброто старо време. А после Вишъс установи, че сестра му не се вижда никъде. И никой не дойде да му каже, че се е качила в стаята за гости, където беше настанена.
— Ей сега се връщам — рече той на Джейн и като я целуна лекичко, се измъкна от партито и отиде в празната трапезария. Докато заобикаляше подредената, ала така пуста маса, извади мобилния си и набра номера на телефона, който й беше дал.
Никакъв отговор.
Опита отново. Никакъв отговор. Трети път. Никакъв… шибан отговор.
Ви изруга и набра номера на Манело, потръпвайки при мисълта какво ли прекъсва… но те вероятно бяха дръпнали пердетата и бяха загубили представа за времето. А мобилните телефони много лесно се губеха между чаршафите, каза си той и потръпна.
Звън… звън… звън…
— Вдигни, мамка…
— Ало?
Манело не звучеше добре. Всъщност, звучеше направо лошо. Ужасно.
— Къде е сестра ми?
Защото хирургът определено нямаше да е в такова състояние, ако Пейн беше в леглото му.
Последвалата пауза също не вещаеше нищо добро.
— Не знам. Тръгна си преди няколко часа.
— Часа?
— Какво става?
— Исусе Христе… — Ви му затвори и отново набра нейния номер. И пак.
Завъртя глава и погледна към вратата на вестибюла.
Разнесе се тихо бръмчене и стоманените капаци на прозорците, които защитаваха къщата от слънцето, започнаха да се спускат.
«Хайде, Пейн… ела си у дома. Сега. Веднага.»
Лекото докосване на Джейн го върна на земята.
— Всичко наред ли е?
Първият му порив беше да скрие истината, като подхвърли някаква шега за Рейдж, който тъкмо в този момент имитираше някого, но Ви го потисна, заповядвайки си да бъде откровен със своята шелан.
— Пейн… възможно е да е изчезнала — когато Джейн ахна и протегна към него и другата си ръка, на Ви му си прииска да побегне, но краката му останаха здраво стъпили върху персийския килим. — Тръгнала си е от апартамента на Манело преди часове и сега се моля на майка си, която презирам, сестра ми да се появи през тази врата.
Джейн не каза нищо. Вместо това се пообърна, така че и тя да може да вижда входната врата, и зачака заедно с него.
Ви взе ръката й в своята и си даде сметка, че е истинско облекчение да не е сам, докато партито кипеше в съседната стая… а сестра му все така не се прибираше.
Видението, в което тя препускаше в галоп, възседнала черен кон, се появи пред очите му в тишината на трапезарията. Тъмната й коса се развяваше зад нея, досущ като гривата на жребеца, двамата — политнали бог знае накъде. Дали беше алегория, зачуди се той. Или копнежът на един брат, сестра му най-сетне да бъде свободна…
Двамата с Джейн все така стояха един до друг и се взираха във вратата, когато слънцето изгря, двайсет и две минути по-късно.
Докато крачеше напред-назад из апартамента си, Мани имаше чувството, че ще полудее. Напълно. Беше възнамерявал да си тръгне малко след като Пейн си бе отишла, ала тогава и последната капчица сила сякаш го бе напуснала и той бе прекарал цялата нощ, взирайки се… в нощта.
Толкова празен.
Чувстваше се твърде празен, за да е в състояние дори да помръдне.
Когато телефонът до него бе иззвънял, той бе погледнал номера и за миг се бе съживил. Неизвестен номер. Трябва да беше тя.
А като се имаше предвид, че досега безброй пъти бе прехвърлял през ума си онова, което й беше казал, му трябваше един миг, за да се съвземе след цялото това въртене на празни обороти. Речта, която й беше дръпнал, му се бе струвала толкова разумна и правилна… поне докато не се бе взрял в дулото на едно бъдеще, по-пусто и бездънно и от черна дупка.
Когато вдигна, изобщо не очакваше от другата страна да долети мъжки глас. Още по-малко пък — този на брат й. А най-малко пък бе очаквал той да се изненада, че Пейн не е в апартамента.
Докато крачеше в кръг, Мани не откъсваше очи от телефона, сякаш със силата на волята си можеше да го накара да извърши… и този път да е Пейн, която да му съобщи, че е добре. Или пък брат й. Който и да било.
По дяволите, можеше да му се обади дори и Ал Рокър*, стига да бе с новината, че тя е добре.
[* Американски телевизионен метеоролог. — Бел.прев.]
Само че зората дойде твърде скоро, а телефонът си остана безмълвен. Тогава, като истински загубеняк, Мани отвори списъка с последните си позвънявания и набра онзи «неизвестен номер». Когато не получи отговор, му се прииска да запрати телефона в стената… но какво щеше да прави тогава?