Безсилието беше съсипващо. Смазващо.
Искаше му се да излезе и… по дяволите, да открие Пейн, ако се беше изгубила. Или да я върне у дома, ако беше навън сама. Или…
Телефонът иззвъня. Неизвестен номер.
— Слава богу! — каза, докато вдигаше. — Пейн…
— Не.
Мани затвори очи — брат й звучеше ужасно.
— Къде е?
— Не знаем. И нищо не можем да направим оттук, хванати сме като в капан от слънцето — брат й издиша шумно, сякаш пушеше. — Какво се случи, преди тя да си тръгне, по дяволите? Мислех, че ще прекара цялата нощ с теб. Няма нищо, ако двамата… е, нали се сещаш… но защо си е тръгнала толкова рано?
— Казах й, че нещата между нас няма да се получат.
Дълго мълчание.
— Какво си мислеше, мамка му?
Очевидно бе, че ако навън не грееше слънце, копелето вече щеше да чука на вратата на Манело, за да му срита италианския задник.
— Мислех, че ще останеш доволен.
— О, да. Абсолютно. Разбий сърцето на сестра ми. Нищо не може да ме зарадва повече — ново рязко издишване, сякаш духаше дим. — Тя те обича, задник такъв.
Е, и това ако не го накара да се закове на място. Но той се съвзе.
— Слушай, двамата с нея…
Тук се предполагаше да обясни всичко онова с резултатите от медицинските изследвания и как си беше изкарал акъла, и не знаеше какви ще са последиците. Проблемът беше, че в часовете, откакто Пейн си бе тръгнала, Мани бе осъзнал, че колкото и да беше вярно всичко това, дълбоко в него се криеше друга, по-важна причина — той беше тъпо копеле. Към тази раздяла го бе подтикнало това, че почти бе на път да се подмокри от страх, защото се беше влюбил в жена… вампир… все тая. Да, имаше и цял куп неща, които не можеше да разбере или обясни, дрън, дрън, дрън. Ала в основата на всичко бе фактът, че изпитваше към Пейн толкова силни чувства, че сякаш вече не се познаваше и това го плашеше.
Беше се уплашил и се бе измъкнал при първата удала му се възможност.
Но с това беше свършено.
— Двамата се обичаме.
И дяволите да го вземат, би трябвало да му стиска да го изрече пред Пейн. Да я прегърне. Да я задържи.
— Е, както казах — какво си мислеше, тогава?
— Отличен въпрос.
— Исусе… Христе.
— Слушай, как да помогна… аз мога да излизам на слънцето и няма нищо, което не бих сторил, за да я върна. Нищичко — обсебеността му вля сили и той тръгна да си вземе ключовете. — Ако не е с вас, къде може да е отишла? Например на онова място… Светилището?
— Кормия и Фюри провериха. Нищо.
— Тогава… — ненавиждаше да мисли за тази възможност. — Ами враговете ви? Те къде стоят през деня… ще отида там.
Ругатня. Поредното шумно издишване. Пауза. След това тихо щракване и поемане на дъх, сякаш си бе запалил нова цигара.
— Нали знаеш, че не трябва да пушиш — чу се как казва Мани.
— Вампирите не се разболяват от рак.
— Сериозно?
— Аха. Слушай сега. Обществото на лесърите няма щабквартира или нещо такова. Обикновено те се смесват с нормалното население на малки групички, така че е почти невъзможно да ги открием, без да се вдигне голям шум. Единственото… Провери уличките край реката в центъра на града. Може да се е натъкнала на лесъри… търси следи от битка. Навсякъде ще има мазна, черна течност. Като масло за двигател. И ще усетиш сладникава миризма — като от прегазено животно и бебешка пудра. Не можеш да я сбъркаш. Да започнем оттам.
— Ще ми трябва начин да се свържа с теб. Дай ми номера си.
— Ще ти го пратя на съобщение. Имаш ли пистолет? Някакво оръжие?
— Да, имам — Мани вече вадеше законно притежавания четирийсеткалибров пистолет. Беше прекарал целия си живот на възрастен в града, а тук се случваха всякакви неща… така че още преди двайсетина години се бе научил да стреля.
— Кажи ми, че е нещо по-голямо от девет милиметра.
— Аха.
— Вземи и нож. Ще ти трябва острие от неръждаема стомана.
— Слушам — той се запъти към кухнята и извади най-големия и най-остър нож, който притежаваше. — Нещо друго?
— Огнехвъргачка. Нунджако. Метателни звезди. Картечница. Да продължавам ли?
— Ще я върна, вампире. Помни ми думата, ще я върна — взе си портфейла и вече отиваше към вратата, когато внезапен ужас го накара да се закове на място. — Те колко наброяват? Враговете ви.
— Нямат край.
— И… са мъже?
Пауза.
— Някога, преди да бъдат превърнати, са били човешки мъже.
От устните на Мани се откъсна нечленоразделен звук… звук, какъвто не се бе откъсвал от тях никога преди, сигурен бе в това.
— Не, тя може да се оправи в ръкопашен бой — каза брат й с мъртвешки тон. — Страшно е корава.