От свирката на друг влак, отекнала в нощта, му се прииска да изкрещи.
Това и непрестанното бръмчене на шибания пейджър. Хана Уит. Отново? Коя, по дяволите…
Мани се намръщи и погледна към надгробния камък. Ако не бъркаше, по-малката сестра на Джейн се казваше Хана. Уит. Уиткъм?
Само че тя беше умряла като малка. Нали?
Трескаво крачеше напред-назад. «Господи, май трябваше да си взема спортните обувки», помисли си Джейн, докато обикаляше апартамента на Мани. Отново.
Нямаше да стои тук, ако имаше по-добра идея къде да отиде, ала дори нейният ум, колкото и да бе остър, не бе в състояние да измисли друго…
Телефонът й се раззвъня, което изобщо не я зарадва. Не изгаряше от желание да каже на Вишъс, че четирийсет и пет минути по-късно все още няма какво да му съобщи. Извади апарата.
— Господи!
Този номер. Тези десет цифри, които бяха запаметени в менюто за бързо набиране на всеки телефон, който бе притежавала преди сегашния. Мани.
Докато натискаше копчето, за да отговори на обаждането, всяка мисъл се изпари от съзнанието й, а очите й се напълниха със сълзи. Скъпият й стар приятел и колега…
— Ало? — каза той. — Госпожица Уит?
Джейн чу как от другата страна на линията нещо изсвири.
— Ало? Хана? — този тон… беше съвсем същият, както и преди една година — нисък, властен. — Чувате ли ме?
И отново онова тихо просвирване.
Исусе, помисли си Джейн. Знаеше откъде се обажда.
Затвори телефона и се изстреля от апартамента му, от центъра на града през предградията. Пътувайки със скоростта на светлината, молекулите й се придвижваха в нощта като вихрушка, изминавайки километри така, сякаш бяха сантиметри.
Гробището «Пайн Гроув» беше от онези места, в които ти трябва карта, за да се оправиш, ала когато си просто етер във въздуха, можеш да обходиш сто акъра за броени секунди.
Когато излезе от мрака край гроба си, Джейн си пое накъсано дъх и едва не изхлипа. Ето го. От плът и кръв. Нейният шеф. Нейният колега. Онзи, когото бе напуснала. А сега той стоеше до черен надгробен камък, върху който бе издълбано нейното име.
Е, добре, вече знаеше, че е постъпила правилно, като бе предпочела да не отиде на собственото си погребение. Все пак беше прочела за него в «Колдуел Куриър Джърнъл» и снимката на всички онези хирурзи, болнични служители и пациенти едва не я бе съкрушила.
А това сега беше далеч по-ужасно.
Мани изглеждаше точно така, както се чувстваше и тя — вътрешно съсипан.
Исусе, афтършейвът му миришеше все така приятно… и въпреки че бе поотслабнал, той все още бе адски красив с тъмната си коса и сурово лице. Костюмът му на тънки райета бе съвършено ушит… ала около ръбовете на добре изгладения панталон имаше пръст. Обувките му също бяха изцапани и тя се зачуди къде ли е бил. Със сигурност не беше само от гробището. Една година след погребението, пръстта се бе слегнала и бе обрасла с трева.
О, чакай малко. Гробът й вероятно изглеждаше така от самото начало — нали не бе оставила след себе си тяло, което да погребат.
Докато съзерцаваше пръстите му, почиващи върху черния камък, Джейн разбра, че именно той го бе избрал. Никой друг не би могъл да се спре точно на това, което тя би искала. Нищо претрупано и многословно. Кратко, мило и без ненужни увъртания.
Джейн се прокашля.
— Мани.
Той вдигна рязко глава, но не я погледна… сякаш бе сигурен, че му се е причуло.
— Мани — повтори Джейн по-силно, докато тялото й се материализира напълно.
При други обстоятелства реакцията му би била повод за бурен смях. Той се обърна рязко, извика стреснато, препъна се в надгробния камък и тупна по дупе на земята.
— Какво… по дяволите… правиш тук? — ахна, а ужасът, изписал се първоначално върху лицето му, бързо отстъпи място на пълно изумление.
— Съжалявам — отговорът й беше страшно тъп, но нищо друго не можа да излезе от устата й.
О, да — адски я биваше да импровизира, няма що! Срещнала кафявите му очи, Джейн усети, че няма какво да каже.
Мани скочи на крака и я огледа от главата до петите. После пак. И пак… докато погледът му не се впи в лицето й. И тогава изригна гневът. Както и главоболието, ако се съдеше по начина, по който той изкриви лице в гримаса и започна да разтрива слепоочията си.
— Това някаква шега ли е?
— Не — де да беше. — Толкова съжалявам.
Яростното му изражение й беше толкова познато… каква ирония, че изпита такъв прилив на носталгия при вида на подобна гневна гримаса.
— Съжаляваш?
— Мани, аз…