— Аз те погребах. А ти съжаляваш? Какво, по дяволите, е това?
— Мани, нямам време за обяснения. Нуждая се от теб.
Той продължи да я гледа свирепо в продължение на един дълъг миг.
— Появяваш се след като си била мъртва в продължение на цяла година и се нуждаеш от мен?
Мисълта за това колко много време бе минало наистина, се стовари като тежък товар върху плещите й.
— Мани… не знам какво да ти кажа.
— Нима? Освен «А, между другото, аз съм жива» ли? — Мани продължаваше да се взира в нея. Най-сетне каза с дрезгав глас: — Имаш ли представа какво беше да те изгубя? — той прокара ръка през очите си. — Имаш ли?
Болката в гърдите й беше толкова силна, че й бе трудно да диша.
— Да. Защото и аз те изгубих… изгубих живота си с теб и болницата.
Мани започна да крачи напред-назад пред надгробния й камък. И макар че й се искаше да го направи, Джейн знаеше, че не бива да се приближава твърде много.
— Мани… ако имаше начин да се върна при теб, щях да го сторя.
— Ти го направи. Веднъж. Мислех, че е сън, но не е било. Нали?
— Не.
— Как влезе в апартамента ми?
— Просто го направих.
Той спря и я погледна. Надгробният й камък ги разделяше.
— Защо се престори на умряла, Джейн? Е, всъщност не беше точно така.
— Сега нямаме време за обяснение.
— Тогава защо си тук? Защо не ми обясниш поне това?
Джейн се прокашля.
— Имам пациент, чието състояние е прекалено тежко за моите способности. Иска ми се да видиш какво може да се направи. Не мога да ти кажа къде ще те откарам, нито пък да ти дам много подробности. Знам, че не е честно спрямо теб… но се нуждая от теб.
Искаше й се да си заскубе косата. Да се хвърли на земята и да заридае. Да го прегърне. Ала вместо това продължи. Защото нямаше друг избор.
— Търся те от цял час, така че не разполагам с никакво време. Знам, че си бесен и объркан и не те виня. Но ми се сърди по-късно… сега просто ела с мен. Моля те.
След това не й оставаше друго, освен да чака. Мани не беше от онези, които можеш да убедиш с много приказки. Той сам трябваше да реши да го стори… или не.
За съжаление, ако откажеше, Джейн щеше да е принудена да повика братята. Колкото и да обичаше някогашния си шеф, колкото и той да й липсваше, Вишъс бе нейният мъж и проклета да бе, ако допуснеше нещо да се случи със сестра му.
По един или друг начин, тази вечер Мани щеше да оперира.
5.
Бъч О’Нийл не беше от мъжете, които оставят една жена в беда.
Това беше гласът на старата школа… на ченгето в него… на дълбоко вярващия католик. Само че точно в този случай (телефонния разговор, който току-що бе провел с прекрасната и талантлива доктор Джейн Уиткъм) кавалерството не играеше никаква роля. Ни най-малко.
Когато излезе от Дупката, само дето не се втурна по подземния коридор, отвеждащ в тренировъчния център на Братството. Неговите и нейните интереси съвпадаха напълно — и двамата бяха ужасени, че Ви отново може да изгуби контрол над себе си.
Всички признаци вече бяха налице — достатъчно бе да го погледне човек, за да види напрежението, клокочещо под повърхността, като лава във вулкан, който всеки миг щеше да изригне. То трябваше да бъде освободено по някакъв начин, а в миналото това обикновено бе оставяло след себе си огромна бъркотия.
Бъч прекрачи прага на тайната врата и като свърна надясно, пое с цялата бързина, на която беше способен, по коридора, отвеждащ в лечебницата. Слабият аромат на турски тютюн, който се усещаше във въздуха, му подсказа точно къде да открие онзи, когото търсеше… сякаш имаше място за съмнение.
Пред затворената врата на стаята за прегледи, Бъч оправи ръкавелите на ризата си «Гучи» и си намести колана. Почукването му беше леко. Ударите на сърцето — тежки.
Вместо да го повика да влезе, Вишъс излезе и затвори вратата зад гърба си.
Мамка му, изглеждаше ужасно. А докато свиваше поредната цигара, ръцете му трепереха. Наплюнчи хартийката, за да я залепи, а Бъч извади запалка от джоба си, щракна я и я поднесе напред.
Когато най-добрият му приятел се наведе над оранжевото пламъче, той разпозна всички признаци върху това жестоко, безстрастно лице. Джейн беше абсолютно права. Нервите на горкото копеле бяха опънати до краен предел, ала задържаше всичко в себе си.
Вишъс вдиша дълбоко, а после се облегна на стената, стъпил здраво на земята и вперил очи право напред.
— Не ме питаш как съм — промърмори той най-сетне.
— Не е нужно — отвърна Бъч, който бе заел същата поза.