— Италианец?
— По майчина линия.
— А по бащина?
Той сви рамене.
— Никога не съм го срещал, така че не мога да ти кажа.
— Родителят ти е неизвестен?
— В общи линии — Мани сложи показалец под брадичката й и завъртя главата й към компютъра. — Погледни.
Той потупа монитора и разбра, че тя наистина се съсредоточи, когато я видя как се смръщва, а тъмните й вежди се спускат към диамантените й очи.
— Това е един мой приятел… Пол — Мани дори не се опита да прикрие гордостта в гласа си. — Някога беше и мой пациент. Той е невероятен… и от години е в този инвалиден стол.
В началото Пейн не беше сигурна какво представлява картината… тя се движеше, това поне беше сигурно. И приличаше на… Я, чакай. Беше човек, седнал в някакво приспособление, което се търкаляше по земята. За да го прави, мъжът използваше яките си ръце, изкривил лице в гримаса, съсредоточен като воин в разгара на битка.
На заден план имаше още трима мъже в подобни механизми, и тримата — приковали погледи в него, сякаш се опитваха да скъсят бързо нарастващото разстояние между тях и водача.
— Това… надпревара ли е? — попита тя.
— Бостънският маратон за инвалидни колички. Пол тъкмо се изкачва по Харт брейк Хил, който е най-трудната част.
— Пред другите е.
— Само почакай, той едва сега започва. Не просто победи, ами направо ги смаза.
Двамата продължиха да гледат, докато не видяха как мъжът победи с огромна преднина — яките му ръце се движеха като вятъра, гърдите му се издуваха, а тълпата от двете страни на пътя ревеше окуражително. Когато скъса лентата, една поразително красива жена изскочи от зрителите и го прегърна. А в ръцете си човешката жена държеше бебе със същия цвят като очите на мъжа.
Лечителят на Пейн се приведе напред и размърда някакъв мъничък инструмент върху бюрото, за да смени картината на екрана. Движещите се образи изчезнаха… и на тяхно място се появи неподвижния портрет на усмихващ се мъж. Беше много красив и пращеше от здраве, а до него бе застанала същата червенокоса жена и малкото с неговите сини очи.
Мъжът седеше и на тази снимка, само че столът му беше доста по-солиден от онзи, с който се бе състезавал… всъщност, страшно приличаше на стола, който Джейн й бе докарала онзи ден. Краката му бяха някак несъразмерни в сравнение с останалата част от тялото му — малки и прибрани под седалката, но човек не го забелязваше… нито това, нито търкалящото се приспособление. Забелязваха се единствено огромната му сила и интелект.
Пейн се пресегна към екрана и докосна лицето на мъжа.
— Колко дълго…? — попита дрезгаво.
— Е парализиран? Десетина години. Бил на обиколка с колело, когато го блъснал пиян шофьор. Направих седем операции на гърба му.
— Все още ли е в… стола?
— Виждаш ли жената до него?
— Да.
— Влюби се в него след злополуката.
Пейн рязко обърна глава и се взря в лицето на своя лечител.
— Той… е създал дете?
— Аха. Може да кара кола… да прави секс, очевидно… и води по-пълноценен живот, отколкото мнозина, чиито крака са съвършено здрави. Той е предприемач и атлет, и страхотен човек, когото се гордея да нарека свой приятел.
Докато говореше, лечителят й отново размърда малкия черен предмет и картините се смениха — същият мъж в различни атлетически състезания, усмихващ се до голям строеж, седнал в стола си пред голяма червена лента, стиснал златна ножица в ръка.
— Пол е кмет на Колдуел — лечителят й нежно обърна лицето й към своето. — Чуй ме… и искам да го запомниш добре. Краката ти са част от теб — част, не цялото, и не са всичко, което си ти. Така че, накъдето и да поемем след тази нощ, искам да знаеш, че травмата не те прави по-малко стойностна личност. В инвалидния стол ти си също толкова гордо изправена, колкото и иначе. Височината е просто цифра… и не означава нищо, когато става дума за характера ти или за живота, който водиш.
Беше ужасно сериозен и ако трябваше да бъде откровена със себе си, в този миг Пейн се влюби мъничко в него.
— Може ли да размърдаш това… нещо? — прошепна тя. — За да видя още?
— Ето, ти работи с мишката — той улови ръката й и я сложи върху предмета. — Наляво и надясно… нагоре и надолу… Виждаш ли? Мести стрелката върху екрана. Натисни ето тук, когато искаш да видиш нещо.
Отне й няколко опита, преди да се научи… и колкото и да беше нелепо, от това да се движи по екрана и да избира какво иска да разгледа, усети главозамайващ прилив на енергия.
— Мога да го направя! — каза на глас, а после се засрами.
Какво имаше да се хвали с нещо толкова просто.
— Точно там е работата — каза лечителят й в ухото й. — Можеш да направиш всичко.