Беше му доставила достатъчно оргазми, за да знае как изглеждат върху кожен панталон. А и това не беше единственото петно. Имаше и кръв. Червена кръв.
С ужасяващо усещане за неизбежност, тя бръкна в дрешника и затършува по пода, докато не напипа блузата. Извади я и откри още кръв и восък.
Нощта, в която бе отишъл в «Комодор». Не можеше да има друго обяснение. Това не бяха стари, захвърлени кой знае кога дрехи, прашни останки от някогашния му живот. По дяволите, та миризмата на восъка все още се долавяше.
Усети го в мига, в който той прекрачи прага.
Без да се обръща, Джейн каза:
— Мислех, че не си бил с друга.
Отговорът му се забави страшно дълго.
— Не съм.
— Как тогава ще ми обясниш това? — тя вдигна панталона сякаш изобщо беше нужно.
— Не бях с друга.
Джейн хвърли панталона в гардероба, а после метна и тениската при него.
— Ако мога да използвам един от любимите ти изрази, в момента нямам какво да ти кажа. Наистина.
— Сериозно ли мислиш, че съм способен да чукам някоя тайно от теб?
— Какви са тези дрехи тогава?
Ви не отговори. Просто си стоеше там, извисявайки се над нея, огромен… и някак странно чужд, макар тя да познаваше лицето и тялото му така добре, както и своите.
Почака го да отговори. А после почака още малко. И за да минава времето, си напомни при какви ужасяващи условия беше отраснал той и че единственият начин да оцелее бе да стане неотстъпчив и безчувствен.
Само че този път това не беше достатъчно. В един момент любовта, която споделяха, заслужаваше нещо по-добро от тишина, чиито корени се криеха в миналото.
— Бъч ли беше? — попита Джейн, като се надяваше да е така. Ако беше той, оргазмът със сигурност е бил случаен. Бъч беше непоклатимо верен на жена си и би се съгласил да изиграе ролята на доминант единствено защото това бе необичайното, зловещо лекарство, от което Ви се нуждаеше, за да запази разсъдъка си. Колкото и странно да звучеше, това Джейн би могла да разбере.
— Той ли беше? — повтори. — Защото с това мога да се справя.
За миг Вишъс придоби изненадано изражение, ала после поклати глава.
— Нищо не се случи.
— Да не се опитваш да ми кажеш, че съм сляпа? — дрезгаво каза тя. — Защото, освен ако не ми дадеш по-добро обяснение, единственото, което имам, са тези панталони… и образите в главата ми, от които ми се повдига.
Тишина, единствено тишина.
— Господи… как можа? — прошепна.
Ви поклати глава и отвърна със същия тон:
— И аз бих искал да ти задам същия въпрос.
Е, тя поне бе имала причина за станалото с Пейн. И не беше лъгала за това.
След един дълъг миг Ви пристъпи в стаята и взе сака, в който държеше спортната си екипировка, и който сега беше празен.
— Вземи. Ще ти трябва.
С тези думи той й го подхвърли… и си тръгна.
23.
В стаята за прегледи лечителят ма Пейн изглеждаше полумъртъв, ала съвършено щастлив.
Докато го чакаше да й отговори, Пейн бе далеч по-разтревожена от състоянието му, отколкото той. Кръвта му беше зашеметяващо плътна върху езика й, изливайки се като тъмно вино в гърлото й, прониквайки в нея и изпълвайки цялото й тяло.
За първи път пиеше от врата. Когато бяха в Светилището, избраниците не се нуждаеха от кръв, нито минаваха през циклите на нуждата. Но и те обикновено не се намираха в състояние на летаргия, като Пейн.
А тя почти не си спомняше как се бе нахранила от китката на Рот. Странно… кръвта на двамата ужасно си приличаше, макар че тази на краля имаше по-силен аромат.
— Какво значи да свършиш? — повтори тя.
Лечителят й се прокашля.
— То е… ъъъ… това, което се случва, когато харесваш някого и си с него.
— Покажи ми.
Смехът му, отекнал в стаята, беше кадифено плътен.
— Страшно бих искал. Повярвай ми.
— То… мога ли да те накарам да го направиш?
Лечителят й се закашля.
— Вече го стори.
— Наистина?
Той кимна бавно и притвори клепачи.
— О, да. Така че трябва да си взема душ.
— А след това ще ми покажеш — не беше молба. А нареждане. И когато ръцете му я стиснаха малко по-силно, тя почувства, че е възбуден. — Да — изръмжа Пейн. — Ще ми покажеш всичко.
— О, ще го направя и още как — обеща той. — Всичко.
А когато се взря в нея така, сякаш знаеше тайни, за които тя дори не подозираше, Пейн осъзна, че дори с парализата това бе нещо, за което си заслужава да живее. Тази връзка, тази възбуда, струваха повече от краката й и тя изведнъж бе връхлетяна от вцепеняващ ужас при мисълта, че за малко не бе изгубила всичко това.