В стаята за възстановяване също би трябвало да има камера. Не можеше да няма.
Мани се изправи, отиде до вратата и надникна в коридора с надеждата, че симпатичната руса сестра е някъде наблизо.
— Ехо?
Гласът му отекна по коридора, но отговор не последва, така че не му оставаше друго, освен да зашляпа с боси крака. Нямаше никаква представа накъде да тръгне, затова си избра надясно и забърза натам. Чукаше на всички врати, които се изпречваха на пътя му, а после се опитваше да ги отвори. Повечето бяха заключени, а онези, които не бяха… въвеждаха в класни стаи. И още класни стаи.
Когато стигна до помещение с надпис «Фитнес зала», чу тропот на обути с маратонки крака върху пътека за бягане и реши да продължи. Той беше полуоблечен човек в свят на вампири, а и някак се съмняваше, че сестрата ще се отдава на маратони посред дежурството си.
Пък и ако съдеше по това колко тежки и силни бяха стъпките, определено рискуваше да си докара кой знае какво на главата и макар да беше достатъчно безразсъден, за да се сбие с всеки, понечил да му се нахвърли, в случая ставаше дума за това да помогне на Пейн, а не за егото му или за боксьорските му умения. Той се върна, откъдето бе дошъл, и пое в обратната посока. Чукаше по вратите. Отваряше тези, които не бяха заключени. Постепенно класните стаи изчезнаха и на тяхно място се появиха такива, които ужасно приличаха на стаи за разпити. В дъното на коридора имаше масивна врата, която бе като извадена от някой филм с подсилените си панели и многобройните резета.
«Външният свят», помисли си Мани. Отиде до нея, натисна с всичка сила… и за своя изненада се озова в гаража, където до един бордюр бе паркирано поршето му.
— Какво си мислиш, че правиш, по дяволите?
Очите му мигновено се насочиха към един кадилак «Ескалейд» с потъмнени прозорци и черни джанти и решетка. До него стоеше типът, когото бе видял и през първата нощ, онзи, който му се бе сторил познат…
— Виждал съм те някъде — каза Мани, докато вратата се затваряше зад гърба му.
Вампирът извади бейзболна шапка от джоба си и си я сложи. «Ред Сокс». Логично, като се имаше предвид бостънският акцент.
Само че истинският въпрос беше как, по дяволите, един вампир можеше да звучи така, сякаш бе от южен Бостън?
— Готин кръст — измърмори типът, поглеждайки към разпятието върху гърдите на Мани. — Дрехите си ли търсиш?
Мани извъртя очи.
— Аха. Някой ги задигна.
— За да се престори на лекар?
— Ами може да е вашият Хелоуин… откъде да знам, по дяволите.
Изпод тъмносинята козирка се появи усмивка, разкриваше нащърбен преден зъб… както и два остри вампирски зъба.
Мозъкът на Мани сякаш се вцепени, ала заключението, с което се бореше, се налагаше от само себе си — този тип някога е бил човек. Но как така се бе превърнал във вампир?
— Направи си услуга — каза другият. — Стига си мислил, ами се върни в клиниката и се облечи, преди Вишъс да се е появил.
— Знам, че съм те виждал някъде и рано или късно ще се сетя къде. Но все тая… в момента ми трябва достъп до записите на охранителните камери тук долу.
Саркастичната полуусмивчица начаса се изпари.
— И защо, по дяволите?
— Защото пациентката ми току-що седна в леглото… и нямам предвид, че се надигна от възглавниците. Но не бях там, когато го направи, а трябва да видя как е станало.
Ред Сокс сякаш спря да мисли.
— Какво… чакай малко… Какво се опитваш да кажеш, мамка му?
— Да ти го изиграя като сценка ли искаш или какво?
— Не, благодаря… последното, което искам да видя, е как коленичиш пред мен само по хавлия.
— Все едно аз само за това си мечтая.
— Ама ти сериозно ли говориш?
— Да. Освен това не преливам и от желание да ти духам.
Последва пауза. А после копелето се изсмя.
— Бива те в приказките, не може да ти се отрече… и да, мога ти помогна, обаче наистина трябва да се облечеш, мой човек. Ако Ви те види да се въртиш около сестра му по хавлия, ще ти се наложи да извършиш операция върху самия себе си.
Типът се отправи към вратата и в този миг на Мани му просветна. Не го познаваше от болницата.
— «Свети Патрик». Ето къде съм те виждал. Седиш на последните редове по време на службата в полунощ, винаги си сам и винаги носиш тази шапка.
Другият отвори вратата и се поотдръпна. Мани не можеше да види очите му, защото козирката на шапката ги скриваше, но Беше готов да се обзаложи, че не гледат към него.
— Не знам за какво говориш, мой човек.
«Друг път не знаеш», помисли си Мани.