Ала подобни забавления трябваше да почакат до края на нощта. Първо трябваше да проучат новото си обкръжение. След като оставиха задушаващия гъсталак от клубове зад гърба си, се озоваха точно на такова място, каквото Кор се беше надявал да открие — същинска градска пустош. Цели сгради, опразнени за вечерта, а може би и за по-дълго; пътища, по които не минаваше никаква кола; тъмни, уединени улички, прекрасни за схватки.
Врагът щеше да е тук. Просто го знаеше. Единственото общо между двете воюващи страни бе желанието за потайност. А на място като това изгледите някоя битка да бъде прекъсната бяха много малки.
Тялото на Кор направо го засърбя за една хубава схватка и това, съчетано с тропота от стъпките на шайката му зад него, го накара да се усмихне в нощта. Очертаваше се…
Свърна зад поредния ъгъл и се закова на място. Само на една пресечка вляво от тях имаше цял куп черно-бели коли, паркирани в кръг около началото на тясна уличка… почти като огърлица около врата на жена. Не можеше да прочете надписа на вратите им, ала по сините лампи на покривите им разбра, че това е човешката полиция.
Пое си дълбоко дъх и усети мириса на смърт. Сравнително неотдавнашна, но не съвсем прясна.
— Човеци — процеди той презрително. — Ако бяха само мъничко по-ефективни, щяха да се изтребят един друг окончателно.
— Аха — съгласи се един от вампирите му.
— Напред — нареди Кор.
Докато минаваха покрай местопрестъплението, Кор хвърли поглед в уличката. Човеци с треперещи ръце и изражения сякаш им беше призляло, стояха около голяма кутия, и като че ли очакваха нещо да изскочи от нея и да ги сграбчи за топките с хищни нокти.
Типично. В подобна ситуация вампирите биха запретнали ръкави и биха се справили с проблема, ала хората като че ли показваха на какво наистина са способни, само когато Омега се намесеше.
Застанал над покрития с петна кашон, достатъчно голям, за да побере цял хладилник, Хосе де ла Крус запали фенерчето си и насочи лъча към поредното обезобразено тяло. Трудно му бе да прецени каквото и да било за жертвата, тъй като гравитацията си бе казала думата и я бе превърнала в купчина от крайници, ала брутално орязаната коса и дупката, зееща в горната част на ръката, говореха, че това е номер две за екипа му.
Изправи се и огледа пустата уличка. Готов бе да се обзаложи, че е станало както и предишния път — убиецът си бе свършил работата някъде другаде, захвърлил бе трупа тук, а после бе тръгнал да търси следващата си жертва.
Трябваше да хванат шибаното копеле.
Угаси фенерчето и погледна часовника си. Криминолозите бяха свършили работата, фотографката — също, така че бе настъпил моментът да огледа тялото както трябва.
— Съдебният лекар е готов да я види — каза Век зад него. — И би искал малко помощ.
Хосе се завъртя на пети.
— Имаш ли ръкавици…
Така и не довърши, загледан над рамото на партньора си. По улицата зад тях тъкмо минаваше групичка мъже, образували триъгълна формация — един начело, двама зад него и още трима зад тях. Строят им беше толкова съвършен, а стъпките им — в такъв синхрон, че в началото единственото, което Хосе забеляза, беше почти военното им маршируване и факта, че и шестимата носеха черни кожени дрехи.
Едва след това си даде сметка за размерите им. Бяха направо огромни и той се зачуди какви ли оръжия криеха под еднаквите си кожени якета. Ала законът забраняваше на полицаите да претърсват цивилни граждани само защото изглеждат смъртоносни.
Онзи начело завъртя глава и Хосе зърна лице, каквото единствено майка би могла да обича — ъгловато и слабо, с изпити бузи и заешка устна, която никой не си бе направил труда да оправи.
Миг по-късно мъжът отново се обърна напред и продължи по пътя си.
— Инспекторе?
Хосе тръсна глава.
— Извинявай. Разсеях се. Имаш ли ръкавици?
— Нали ти ги подавам.
— А, да. Благодаря — Хосе взе латексовите ръкавици и си ги сложи. — У теб ли е…
— Торбата? Да.
Век беше мрачен и съсредоточен, което (както Хосе вече бе успял да научи) бе обичайното му състояние. Беше млад, още нямаше трийсет, но се справяше с всичко като ветеран.
Присъдата дотук — като партньор не беше пълна скръб.
Разбира се, беше минала едва седмица и половина, откакто двамата работеха заедно.
На всяко местопрестъпление това кой мести тялото зависеше от цял куп неща. Понякога го правеше спасителният екип.
Друг път (като сега), беше комбинация от това кой бе наблизо и кой имаше здрав стомах.
— Да срежем кутията — каза Век. — Вече снеха отпечатъци и направиха снимки, а така ще е по-лесно, отколкото да се опитаме да я обърнем и дъното да вземе да се скъса.