Хосе погледна към един от екипа по събиране на улики.
— Сигурни ли сте, че свалихте всичко?
— Абсолютно, инспекторе. И аз си мислех да го направим по този начин.
Тримата се заеха за работа. Век и Хосе държаха предната стена на кашона, докато другият мъж използва нож за картон. След това Хосе и партньорът му внимателно свалиха картона.
И този път беше млада жена.
— Проклятие — изруга съдебният лекар под носа си. — Не отново.
«Да, проклятие», помисли си Хосе. Горкото момиче беше обезобразено досущ като останалите, което означаваше, че първо е била измъчвана.
— По дяволите — тихо промърмори Век.
Тримата пипаха много внимателно, сякаш дори мъртво, осакатеното тяло можеше да усети какво става с крайниците му. Пренесоха я на по-малко от метър и я сложиха в отворения черен чувал, така че съдебният лекар и фотографката да могат да си свършат работата.
Век остана приклекнал до нея. Лицето му беше съвършено овладяно и все пак изглеждаше разгневен от това, което виждаше.
Ярката светкавица на фотоапарат, блеснала в тъмната улица, бе като вик, отекнал в църква. Още преди светлината да е изгаснала, Хосе завъртя рязко глава, за да види кой, по дяволите, прави снимки. И не беше единственият. Останалите полицаи, които стояха наблизо, сториха същото.
Ала онзи, който буквално изригна в действие, бе Век, който скочи и се затича с всичка сила.
Типът с фотоапарата нямаше никакъв шанс. Проявявайки неимоверна наглост, той се бе мушнал под жълтата лента и се бе възползвал от това, че вниманието на всички е насочено към жертвата. В опита си да избяга, той се препъна в лентата и падна, но успя да се изправи и хукна към отворената врата на седана си.
Ала Век имаше крака на спринтьор, а и страшно го биваше скачането — вместо да си губи времето да се навежда, за да мине под лентата, той прелетя над нея и се метна върху капака на колата. А после сякаш всичко продължи на забавен кадър. Докато останалите полицаи се хвърлиха напред, за да помогнат, фотографът панически натисна газта, мъчейки се да избяга. Гумите изсвистяха…
… и седанът се понесе право към сцената на престъплението.
— По дяволите! — изкрещя Хосе, чудейки се как щяха да опазят тялото.
Краката на Век се мятаха насам-натам, докато колата минаваше през жълтата лента и се устреми към кашона. Ала кучият му син Дел Векио не само че остана на мястото си, залепнал като пиявица за капака, но успя да бръкне през отворения прозорец, да улови кормилото и да насочи седана към един контейнер за боклук на три-четири крачки от жертвата. Въздушните възглавници се надуха, двигателят изсъска злобно, а Век полетя над контейнера. Хосе знаеше, че до края на кивота си щеше да помни гледката на мъжа, политнал без крива, сакото му — разтворено от вятъра, така че отдолу се виждаха пистолетът и значката му. Приземи се по гръб. Ужасно тежко.
— Ранен полицай! — изкрещя Хосе, докато тичаше към партньора си.
Но така и не можа да каже на копелето да не мърда, нито пък да му помогне да се изправи. Век скочи на крака като играчка на пружина и се втурна към групичката полицаи, наобиколили шофьора с извадени пистолети. Разблъска ги настрани, отвори вратата откъм мястото на шофьора и издърпа полуприпадналия фотограф бракониер, който изглеждаше така, сякаш е на крачка (или на един сандвич със салам) от това да получи инфаркт — беше дебел като Дядо Коледа и имаше червената кожа на пияница.
Освен това му беше трудно да диша, макар да не бе ясно дали е от праха на въздушната възглавница, или защото бе срещнал погледа на Век и знаеше, че го очаква здрав пердах.
Само че Век просто го пусна на земята, бръкна в колата и затършува между спадналите възглавници. Преди обаче да успее да докопа фотоапарата и да го направи на парчета, Хосе се намеси.
— Ще ни трябва като веществено доказателство! — извика той в мига, в който Век се показа и вдигна ръка над главата си, сякаш се канеше да удари апарата в паважа. — Ей! — Хосе улови китката му с две ръце.
Исусе, копелето наистина си го биваше — беше не само високо, но и като от желязо — и за миг Хосе се запита дали изобщо ще постигне нещо с тази тактика.
Инерцията обаче си каза думата и гърбът на Век се блъсна в колата.
Хосе заговори с равен глас, макар да му се налагаше да използва всичката си сила, за да го задържи на място:
— Помисли малко. Строшиш ли апарата, не можем да използваме снимката против него. Чуваш ли ме? Помисли малко, дяволите да те вземат… помисли!