— Да, да.
Как ли пък не. Изобщо не беше добре. Ама ни най-малко.
Толкова, че и през ум не му мина да попита къде е Ви… или да очаква той да се появи скоро.
— Джейн — каза Бъч и нехайно се изправи на крака. — Може ли да поговорим за миг?
— Аз…
Той прекъсна възражението, което Джейн се готвеше да му поднесе.
— Благодаря. В коридора. Манело, ти опитай да се оправиш с компютъра.
— Незабавно се заемам — сухо отвърна хирургът.
Когато двамата с Джейн излязоха в коридора, Бъч понижи глас.
— Какво става? И да, знам, че не ми влиза в работата, но въпреки това искам да знам.
След един миг Джейн скръсти ръце върху гърдите си и заби поглед в пода. Ала не за да му затвори устата. По-скоро изглеждаше така, сякаш прехвърляше някаква сцена в ума си.
— Кажи ми — тихо настоя Бъч.
— Знаеш защо доведе Мани, нали?
— Е, не знам подробностите, но мога да се досетя.
Честно казано, Пейн бе изглеждала сякаш е на ръба на самоубийството.
— Като лекар, понякога се оказвам притисната между фронтовете. Ако ме разбираш…
Господи, беше по-лошо, отколкото си мислеше.
— Разбирам те. Мамка му.
— И това не е всичко — продължи Джейн. — Когато отидох да си събера багажа, открих чифт панталони на дъното на дрешника. Целите бяха изцапани с черен восък. Както и кръв и… — тя си пое накъсано дъх. — И още нещо.
— Исусе! — простена Бъч.
Джейн замълча и той разбра, че не иска да го кара да се намесва и че няма да зададе въпроса, който я измъчваше. В това отношение беше желязна.
По дяволите… дотук беше с уважаването на молбата на Ви да стои настрана. Просто не можеше да гледа как всичко между тях двамата рухва.
— Не ти е изневерил — каза той. — Онази нощ, преди една седмица. Остави се да бъде пребит, Джейн. От лесъри. Открих го заобиколен от трима убийци, които го налагаха с вериги.
Джейн ахна и побърза да сложи ръка на устата си.
— О… господи…
— Не знам какво си намерила, но не е бил с друга. Сам ми го каза.
— Ами восъкът? И…
— Изобщо ли не ти хрумна, че може да го е направил сам?
За миг Джейн занемя.
— Не. Но защо не ми го каза?
Е, това май беше лайтмотивът на вечерта.
— Никой мъж не иска да признае на жена си, че си е правил чекия. Прекалено е жалко… а и вероятно е мислел, че по някакъв начин ти изневерява. Толкова ти е отдаден.
Сълзи изпълниха тъмнозелените очи на Джейн и Бъч се слиса. Тя бе също толкова сдържана, колкото и своя хелрен… и именно тази хладнокръвна сила я правеше такъв добър лекар. Което не означаваше, че няма чувства, и ето ги сега, излезли на повърхността.
— Джейн… не плачи.
— Просто не знам как ще се справим с това. Наистина не знам. Той е разстроен. Аз съм разстроена. А и Пейн… — изведнъж тя сложи ръка върху неговата и я стисна. — Не можеш ли да му помогнеш? С онова, от което се нуждае? Може би това ще стопи леда между нас.
Докато двамата се взираха един в друг, Бъч се зачуди дали мислят за едно и също нещо. Ала как най-деликатно да повдигне въпроса? «Искаш аз да го обработя вместо лесърите ли?»
Ами ако не говореха за едно и също? Тя бездруго беше на път да се разплаче.
— Аз не мога да го направя — дрезгаво продължи Джейн. — И не просто защото в момента имаме проблеми. Просто не съм способна на това. Той ти има доверие… аз също… а той се нуждае от него. Тревожа се, че ако не срути стената, която е издигнал около себе си, никога няма да успеем да се справим с всичко това… и дори нещо по-лошо. Заведи го в «Комодор», моля те.
Е, с това май въпросът беше решен. Бъч се прокашля.
— Честно казано, и аз си мислех за същото. И дори… ами, предложих му го.
— Благодаря ти — Джейн изруга и си избърса очите. — Познаваш го така добре, както и аз. Има нужда да се отърси от това вцепенение… сякаш е скован от лед… някак, по някакъв начин…
— Да — Бъч се пресегна и я погали по бузата. — Ще се погрижа за него. Не се тревожи.
Джейн сложи ръка върху неговата.
— Благодаря ти.
Прегърнаха се за миг и докато я държеше, Бъч осъзна, че няма нищо, което не би направил, за да им помогне да останат заедно.
— Къде е той? — попита.
— Нямам представа. Даде ми един сак, аз си събрах багажа и си тръгнах. Не го видях в Дупката, но не съм го и търсила.
— Заемам се. Ще помогнеш ли на Манело?
Джейн кимна и след като я притисна до гърдите си за миг, Бъч се втурна по коридора, през подземния тунел и право към последната спирка — Дупката.
Без никаква представа какво ще завари там, той въведе кода и пъхна глава през подсилената врата. Нямаше дим, значи нищо не гореше. Никакви писъци. Единствената миризма във въздуха бе тази на хляба, който неговата Мариса бе опекла по-рано.