И имаше брат, който щеше да я принуди да направи верния избор.
А той? Е, той нямаше да си спомня нищо, нали така? Постепенно си даде сметка, че Джейн се взира в профила му.
— Какво? — попита, без да откъсва очи от монитора.
— Никога не съм те виждала такъв по отношение на някоя жена.
— Никога не съм срещал жена като нея — Мани вдигна ръка, за да сложи край на разговора. — И ми спести предупрежденията да не го правя. Знам какъв ще бъде краят.
По дяволите, тези копелета като нищо можеха просто да го убият и да изхвърлят трупа му в реката. Да го направят да изглежда като злополука.
— Всъщност нямаше да кажа това — Джейн се размърда в стола си. — И вярвай ми… знам как се чувстваш.
Той я погледна.
— Така ли?
— Защото изпитвах съвсем същото, когато за първи път срещнах Вишъс — очите й се навлажниха и тя се прокашля. — Но да се върнем на теб и Пейн…
— Какво става, Джейн? Кажи ми.
— Нищо не…
— Глупости. И ако мога да те цитирам — никога не съм те виждал такава. Изглеждаш съсипана.
Джейн си пое дълбоко дъх.
— Семейни проблеми. Чисто и далеч не толкова просто. Очевидно не искаше да навлиза в подробности.
— Добре. Аз съм насреща, ако имаш нужда от някой… поне докато ми позволят да остана тук.
Мани потърка лице. Беше си загуба на време да се притеснява колко дълго ще продължи всичко това, да се чуди колко ли му остава. Но то бе по-силно от него. Да изгуби Пейн щеше да го убие, макар че едва я познаваше.
Я чакай малко. Нали Джейн също беше човек? А ето че беше тук. Може би имаше…
По дяволите.
— Джейн? — немощно каза той, поглеждайки към старата си приятелка. — Какво…
Изведнъж думите му секнаха. Джейн седеше в същия стол, в същата поза, облечена в същите дрехи… само че той можеше да види стената зад нея… и металните шкафове… и вратата насреща му. Можеше да ги види не зад раменете й. А през нея.
— О! Извинявай.
Пред очите му от прозрачна тя стана… нормална. Мани скочи от стола си и трескаво заотстъпва назад, докато не се блъсна в масата за прегледи.
— Какво е това? — дрезгаво каза той. — Исусе… Христе…
Той стисна разпятието, което висеше на гърдите му, а Джейн наведе глава и прибра кичур коса зад ухото си.
— О, Мани… толкова неща не знаеш.
— Разкажи ми тогава — тя не отговори и крясъците в главата му се усилиха. — Кажи ми какво става, по дяволите, защото ми писна да се чувствам като умопобъркан.
Последва дълго мълчание.
— Аз наистина умрях, Мани. Ала не в онази автомобилна катастрофа. Тя беше просто постановка.
Мани усети, че не му достига въздух.
— Как?
— Огнестрелна рана. Бях простреляна… Умрях в ръцете на Вишъс.
Добре, вече направо не можеше да диша.
— Кой беше?
— Враговете му.
Мани потърка разпятието си и католикът в него изведнъж повярва, че светците всъщност са много повече от примери за благочестиво воден живот.
— Не съм тази, която познаваше някога, Мани. В толкова много отношения — думите й бяха пропити с огромна печал. — Дори не съм жива. Ето защо не дойдох да те видя. Не ставаше въпрос за връзката между човек и вампир… а защото всъщност вече не съм тук.
Мани запримига. На парцали. Няколко пъти. Е, хубавото на това да открие, че някогашният му травматологичен хирург е дух, предположи той, бе, че то не му направи почти никакво впечатление. През последните дни му бяха сервирали толкова много главозамайващи изненади, че умът му бе досущ като става, измествана прекалено често — можеше да отиде, където си поиска.
Разбира се, функционалността му беше напълно прецакана. Но кой ли го беше грижа?
26.
В сърцето на Колдуел, Вишъс бродеше сам в нощта, кръстосвайки района под градските мостове. Беше отишъл в апартамента, но бе издържал там едва десетина минути. Каква ирония само, че огромните стъклени прозорци му се бяха сторили като стените на затвор. Ето защо се бе хвърлил от терасата, материализирайки се край реката. Останалите братя несъмнено обикаляха из улиците на града, в търсене на лесъри, но той не беше в настроение за компания. Искаше да се бие. Сам. Или поне това си бе казал.
След около час безцелно бродене обаче му просветна, че май изобщо не търси схватка. Всъщност не търсеше каквото и да било. Беше съвършено празен отвътре, дотолкова, че чак се чудеше как въобще успява да върви нанякъде, защото определено не го правеше съзнателно.
Спря и се изсмя сурово и ледено, загледан над бавно течащите, вонящи води на река Хъдсън.