През живота си бе натрупал знания, които можеха да си съперничат с Библиотеката на Конгреса. Някои от тях бяха полезни — като това как да се бие, как да изработва оръжия, как да се сдобие с информация и как да я запази в тайна. Имаше такива, които не му вършеха кой знае каква работа в ежедневието, като например молекулното тегло на въглерода, теорията за относителността на Айнщайн, политическите дрънканици на Платон. Имаше и мисли, над които бе разсъждавал веднъж, за да не повтори никога повече, както и обратното — идеи, които редовно изваждаше на преден план, за да си поиграе с тях, когато му доскучаеше. И разбира се, имаше и неща, за които никога, ама никога не си позволяваше да мисли.
Между тези многобройни когнитивни «аванпостове» се бе ширнала останалата част от ума му, нищо повече от бунище за глупости, в които не вярваше. А като се имаше предвид, че е циник, това бяха десетки километри, заринати от гниещи метафорични торби за боклук, пълни с неща като: «Бащите би трябвало да обичат синовете си», «Майките са безценен дар» и други подобни дрънканици.
Ако съществуваше умствен еквивалент на Комисията за защита на околната среда, тази част на мозъка му отдавна да е глобена и затворена.
Но пък беше смешно. Тазвечерната му разходка из това забравено от бога място край реката го бе накарала да се разрови из сметището на ума си и да извади нещо оттам.
Обвързаните вампири не бяха нищо без своите жени. Колко странно. Винаги бе знаел, че обича Джейн, но с присъщата си темерутщина беше зашил чувствата си, без да си дава сметка, че иглата и конецът са в собствената му ръка. По дяволите, дори когато тя се бе върнала при него след смъртта си, и за един кратък миг той не само бе разбрал, но и сам бе почувствал какво означава изразът «извън себе си от щастие»… дори тогава не беше свалил гарда.
Вярно, ледената стена, която бе издигнал около сърцето си, бе изгубила един слой, благодарение на топлината на Джейн, ала вътре в себе си, дълбоко вътре, си бе останал същият. Мили боже, та те дори не се бяха обвързали както подобаваше. Просто я бе довел, за да сподели стаята му, и се бе наслаждавал на всяка минута, в която тя бе до него, докато дойдеше нощта и двамата поемеха всеки по своята работа. Беше прахосал всички тези часове.
По най-престъпен начин. А ето че сега между тях бе зейнала пропаст, която въпреки забележителната си интелигентност, Ви нямаше представа как да прекоси.
Исусе, когато я бе видял с панталона в ръка, настояваща да говорят, някой сякаш бе зашил устните му… навярно защото се чувстваше виновен за онова, което бе сторил в апартамента… което бе адски глупаво. Та собствената му ръка едва ли се броеше за изневяра.
Проблемът бе, че нуждата от онова облекчение, което някога бе получавал толкова често, му се бе сторила нередна. Но то бе защото сексът винаги е бил част от облекчението.
Естествено, това насочи мисълта му към Бъч. Решението, което ченгето беше предложило, бе толкова очевидно, че Ви не можеше да не се зачуди как сам не се бе сетил… но разбира се, да помоли най-добрия си приятел да го пребие, не бе от онези идеи, които ти хрумват ей така.
Щеше му се да бе имал тази възможност миналата седмица. Може би това щеше да помогне… Само че сцената, разиграла се в спалнята, не бе единственият проблем между тях с Джейн, нали така? Тя трябваше да го информира за положението със сестра му. Трябваше да му съобщи, за да може да реши какво да прави.
Докато гневът се надигаше в гърдите му като зловонна миазма, Ви се уплаши от онова, което се криеше от другата страна на празнината в него. Той не беше като останалите мъже и не само заради скъпата си майчица. Със своя късмет, сигурно щеше да е единственият обвързан вампир в света, преодолял това безцелно емоционално вцепенение от загубата на своята шелан… само за да се озове на едно още по-мрачно и страшно място.
Като например — в плен на лудостта.
Не, чакай малко. Нямаше да е първият, нали така? Мърдър беше полудял. Окончателно и безвъзвратно. Може би трябваше да си направят клуб. В чието тайно ръкостискане да участват и ками.
Каквито бяха прецакани копелета и двамата…
Ви се обърна с ръмжене по посока на вятъра… и ако не ненавиждаше майка си, щеше да изрече благодарствена молитва. Между кълбетата влажна мъгла, плъзнали във въздуха като сиви пипала, долови сладкия мирис на врага и той му даде цел и самоопределение, които му бяха липсвали до този момент и които в сегашното си вцепенение не бе сигурен дали няма да отхвърли.
Краката му се раздвижиха, първо с нормална стъпка, а после — тичешком. И колкото по-бързо отиваше натам, толкова по-добре се чувстваше. Да е безстрастен убиец бе многократно за предпочитане пред това да е дишаща бездна. Искаше да осакатява и убива; да разкъсва със зъби и нокти; искаше кръвта на враговете му да го оплиска, да проникне в него.