— Тогава нека направим нещо друго с устата ти.
Той се излегна до нея в леглото и Пейн се сгуши като върху възглавница до коравите му гърди и железния му стомах. Тя беше едра в сравнение с повечето от своя пол; беше наследила силата на баща си дотам, че нерядко се чувстваше грубовата в сравнение с други жени. У нея нямаше и помен от грациозното изящество на Избраницата Лейла… истината бе, че тялото й бе създадено за битки, не за духовна или плътска служба.
Ала сега, до своя лечител, тя се почувства със съвършени пропорции. Той не бе чак толкова огромен, колкото близнака й, но все пак бе по-едър точно там, където би трябвало да бъде един мъж. Докато лежаха заедно, притиснати един до друг, а температурата й бързо се покачваше, Пейн не се чувстваше несъразмерна и груба, а обект на желание и страст.
— Усмихваш се — прошепна той до устните й.
— Така ли?
— Да. И това страшно ми харесва.
Ръцете му, почиващи върху ханша й, се пъхнаха под нощницата й и Пейн усети абсолютно всичко — лекото докосване на кутрето му, гладката кожа на дланта му, горещата диря, която допирът му оставяше след себе си, докато той бавно се плъзгаше нагоре. Пейн затвори очи и като изви гръб, се притисна още по-плътно до него. Даваше си сметка, че го моли за нещо, макар и сама да не бе сигурна какво точно търси… но знаеше, че той ще й го даде.
О, да, лечителят й знаеше точно от какво се нуждае тя. Ръката му достигна ребрата й и спря между натежалите й, чувствителни гърди.
— Така добре ли е? — чу го да я пита, сякаш от огромно разстояние.
— Всичко — простена тя. — Готова съм на всичко, за да почувствам краката си.
Ала още докато го казваше, си даде сметка, че движещата сила зад желанието й вече не беше парализата, а жаждата за него и неговата мъжественост.
— Лечителю!
Ръката му улови едната й гърда в нежна ласка и усещането й подейства като прекрасен шок. Тялото й подскочи инстинктивно, бедрата й се разтвориха, петите й се забиха в матрака под тях. А когато палецът му се плъзна по зърното й, дълбоко в нея лумна огън.
Краката й се затвориха и отново се разтвориха, тласкани от напрежението в сърцевината й.
— Движа се — каза тя дрезгаво… и почти равнодушно. В момента единственото, което имаше значение, беше да се слее с него и той… да свърши в нея.
— Знам, бамбина. И ще се погрижа да продължиш да го правиш.
27.
В сърцето на Колдуел, Бъч паркира кадилака в подземния гараж на «Комодор» и взе асансьора, който го откара до последния етаж. Нямаше никаква представа какво ще завари в апартамента на Ви, но джипиес сигналът идваше от него, значи именно там трябваше да отиде.
В джоба на коженото си яке носеше всички ключове от личното жилище на Вишъс — чип картата за гаража; сребристата карта, която даваше достъп до последното копче в асансьора; медния ключ, който отваряше всички резета.
Сърцето му заби учестено, когато асансьорът иззвъня и се отвори безшумно. Тази вечер думите «пълен достъп» бяха на път да придобият ново значение и докато излизаше в коридора, страшно му се прииска да обърне едно.
Пред вратата спря и извади медния ключ, но първо използва кокалчетата си. Два пъти.
Едва след около минута си даде сметка, че отговор не последва.
Мамка им на кокалчетата. Този път потропа с юмрук.
— Вишъс! — провикна се. — Отвори проклетата врата или влизам. Едно… две…
— Мамка му!
Пъхна ключа в ключалката и го завъртя, а после натисна с рамо масивната врата и я отвори широко. Когато нахълта в апартамента, чу алармата да писука тихичко. Което означаваше, че Ви не можеше да е вътре.
— Какво, по дяволите…
Въведе кода, изключи алармата и пусна резето зад гърба си. Нямаше полуизгорели свещи… нито миризма на кръв… нищо, освен свеж въздух.
Запали лампата и примига на ярката светлина.
Да… колко спомени имаше от това място… как се бе нанесъл тук след като онова, което Омега бе сторил с него, го бе поставило под карантина… как Ви си бе изгубил шибания ум и бе скочил от терасата…
Приближи се до стената с «приспособленията». Още цял куп неща се бяха случвали тук. Част от които той не можеше дори да си представи.
Докато отиваше към колекцията от метал и кожа, стъпките от тежките му ботуши отекваха шумно, а мозъкът му само дето не се блъскаше в черепа. Особено когато стигна до стената, където в ъгъла, закачени за дебели вериги, спускащи се от тавана висяха железни белезници.
Заключиш ли някого в тях, можеше да го вдигнеш във въздуха и да го оставиш да виси като парче месо.
Бъч протегна ръка и ги докосна. От вътрешната страна нямаше подплата, която да ги омекотява. А шипове. Тъпи шипове, които стискаха плътта като зъби.