След като приятелките й си отидоха, Джудит се настани отново до прозореца и се загледа в мътната светлина на късния следобед. Корнелия, Сали и Изабел нямаха представа какво ставаше в брака й. Въпреки това щяха да я подкрепят. Бяха обещали да я посещават и да пазят скривалището й в тайна, но никога нямаше да разберат защо беше прибягнала до тази отчаяна стъпка. Те никога не бяха вкусили свободата. Прекрасно беше да живееш на ръба на приличието, едновременно в обществото и вън от него, макар че този живот си имаше и своите неудобства. Естествено те не можеха да си представят такова съществуване и Джудит не им се сърдеше. Дори им завиждаше за простия и спокоен живот, който водеха.
Постепенно се стъмни, но Джудит не позвъни за Дора, която трябваше да запали свещите. Пълзящите сенки подхождаха на настроението й и тя усещаше как потъва все по-дълбоко в тъга и самосъжаление. Всеки път, когато си спомнеше жестоките думи на Маркъс, я пронизваше остра болка. Той я смяташе за най-лошата жена на света и въпреки това я любеше с такава нежност и доверие, с толкова страст и искреност. Нощем телата и душите им се сливаха и двамата ставаха едно. Тя му се отдаваше с цялото си същество, без задръжки, той правеше същото. Въпреки това през цялото време си е мислил…
Силно чукане по вратата прекъсна тъжните й мисли. Влезе Себастиян и Джудит примигна изненадано в полумрака.
— Защо стоиш на тъмно? — Той драсна клечка кибрит и една по една запали свещите в големия свещник на масата. После огледа съчувствено сестра си. Онова, което видя, потвърди подозренията му и го успокои, че тази сутрин беше постъпил правилно.
— Реших, че ще ти е приятно да имаш компания на вечеря. — каза весело той, сякаш не беше забелязал бледото лице и следите от сълзи по бузите й. — Мисис Кънингъм ме уведоми, че има сьомга във винен сос и пилешко рагу с гъби. Звучи апетитно, нали?
Джудит избърса сълзите си.
— Благодаря ти, Себастиян — пошепна трогнато тя. — Наистина се страхувах от самотната вечеря.
— И аз така си помислих. — Той се наведе да я целуне. — Тъжна ли си?
— Тъжна е много слаба дума — отговори честно тя. — Кога започваме с Грейсмиър?
— В момента не е толкова важно. — Себастиян придърпа масичката с дъската за шах пред камината. — Когато се успокоиш, ще измислим нещо.
— Но…
— Коя ръка? — прекъсна я той и протегна двете си ръце, стиснати в юмруци.
— Искам само…
— Коя ръка? — настоя той.
Джудит посочи лявата. Себастиян отвори шепата си и й показа черна пешка.
— Много добре, имам предимство — рече весело той и се настани зад белите фигури. — Седни, Джу, и престани да ме гледаш така тъжно.
Тя изпълни нареждането и изчака да види първия му ход. Когато Себастиян премести една пешка, тя му отговори със същия ход и попита, опитвайки се да спре треперенето на гласа си:
— Видя ли Маркъс?
— Естествено, посети ме тази сутрин. — Себастиян придвижи още една пешка.
— И какво ти каза? — попита Джудит, след като направи втория си ход.
Себастиян отговори, без да вдига глава от шахматната дъска:
— Искаше да знае къде си. — Следващият му ход беше с коня. Джудит също премести коня си и всеки загуби по една пешка.
— Какво му отговори?
— Че съм обещал да пазя тайна. — Себастиян се облегна назад. След първите ходове можеше да започне същинската игра.
— Ядоса ли се?
— Е, не мога да кажа, че се зарадва — отвърна брат й и посегна към офицера. — Не си очаквала, че ще се примири веднага, нали?
— Очаквам да прояви разбиране — изсъска ядно тя. — Досега изобщо не се е постарал да ме разбере.
— О, не бих казал такова нещо — възрази мъдро Себастиян, докато чакаше следващия й ход. — Аз съм на мнение, че като цяло той се отнася почтено с теб, Джу.
— Как можа да го кажеш? — извика възмутено сестра му и остави коня си.
— Той знае дяволски добре, че ако ти позволи да правиш, каквото си искаш, няма да имате никаква връзка — обясни Себастиян. — Бъди честна и признай истината, Джу. Нали не искаш за съпруг някакъв слабак, който не е в състояние да те укроти?
— Не, естествено, че не. Но защо трябва непрекъснато да се борим за самоутвърждение? Защо трябва да воюваме? Това е, което не разбирам.
Той вдигна рамене.
— Такъв ти е характерът, неговият също. Честно казано, не вярвам, че това ще се промени.
— Хариет никога няма да воюва срещу теб — усмихна се Джудит.
— Няма да й дам повод да го прави — отговори с усмивка Себастиян. — Имам намерение да стана истински селянин. Ще изживея живота си като провинциален земевладелец, който прекарва дните си в лов и селско стопанство и посвещава много време на децата си.