— Да, защото ти и Хариет ще положите брачните си клетви без измама — отвърна горчиво Джудит. — Ти ще си върнеш истинското име и мястото в обществото. Хариет не знае нищо за баща ни, за Грейсмиър… и не й трябва да знае. Когато се ожените, всичко това ще бъде погребано завинаги. Миналото няма да се връща, за да разруши брака ви, преди да е започнал. — Гласът й пресекна и тя извърна глава. — Съжалявам.
Себастиян й подаде кърпичката си. Вече нямаше съмнения, че намесата му е била правилна.
— Направи следващия си ход, Джудит — каза нежно той и посочи шахматната дъска. — Вярно е, че бракът ми ще бъде поставен на друга основа, не като твоят, но защо не се опиташ да преодолееш трудностите заедно с Маркъс? Един ден, когато всичко свърши…
— И как според теб трябва да го направя? — извика възбудено тя. — Как изобщо можеш да говориш за това? След всичко, което той ми каза! Като се има предвид какво мисли за мен и какво възнамерява…
— Знам, знам — рече успокоително Себастиян. — Признавам, че положението е непоносимо. Ако искаш, можеш да се укриеш в онова малко баварско село, където живее семейство Хелвиг. Нали те поканиха да ги посещаваш винаги когато имаш желание. Така ще преживееш по-леко следващите трудни месеци.
— Може би си прав — кимна Джудит, питайки се защо днес се чувства неловко в компанията на брат си. Никога досега не беше изпитвала това чувство.
Себастиян си тръгна едва към полунощ. Том, който го чакаше в отсрещния вход и трепереше от студ, въздъхна облекчено. Шпионирането е досадна работа, помисли си момчето, докато умело следваше джентълмена в боброва шапка и дълго палто. То означаваше да дебне часове наред пред къщи или клубове и да остане без вечеря, защото жертвата можеше да излезе неочаквано. След този дълъг ден обаче Том можеше безпогрешно да отведе негово благородие на всички места, които посещаваше следеният от него човек.
Себастиян махна на минаващия файтон и кочияшът веднага спря. Дори да подозираше за присъствието на гратисчията, който се возеше отзад, той не го издаде, файтонът мина бързо по безлюдните нощни улици на столицата и скоро зави по Албърмерл Стрийт. Том скочи и се огледа бдително. Очевидно господинът имаше намерение да се прибере у дома. Това означаваше, че той също може да се върне вкъщи и да докладва на негово благородие къде беше ходил цял ден. След това щеше да се отбие в кухнята, за да си намери нещо за ядене, и да си легне в топлото легло над оборите.
Маркъс беше прекарал вечерта в дома си, съзнавайки, че не би могъл да търпи никаква компания. Седеше пред камината и се опитваше да чете „Галската война“ на Цезар, но мислите му непрекъснато се връщаха към войната, която се водеше между собствените му четири стени.
Грегсън отвори тихо вратата на библиотеката.
— Том е тук и иска да говори с вас, милорд.
— Доведете го, Грегсън. Момчето влезе веднага.
— Свали си шапката, хлапако — скастри го сърдито икономът. Оборските ратайчета нямаха място в господарската библиотека.
Том смъкна каскета от главата си и смутено го скри зад гърба си.
— Онзи се прибра вкъщи, милорд — обясни той. — Затова реших, че искате да чуете какво правихме цял ден.
— Правилно си решил. Вечерял ли си?
— Не, милорд. Нали не биваше да напускам поста си… макар че онзи остана цяла вечер на едно място — обясни задъхано момчето.
— Грегсън, погрижете се Том да получи хубава вечеря в кухнята — нареди строго Маркъс.
Икономът се поклони безмълвно и не показа с нищо, че задачата да нахрани оборското ратайче беше под достойнството на важна личност като него.
— Е, Том, чакам да чуя доклада ти.
Момчето разказа подробно къде беше ходил Себастиян през деня. Повечето беше безинтересно: салона на Джаксън, Уайтс, къщата на виконт Мидълтън, разходка в парка. Най-важното се появи едва в края на грижливо подготвения доклад.
— Кенсингтън, казваш? — Маркъс замислено отпи глътка портвайн. Звучеше многообещаващо… освен ако Себастиян нямаше любовница в Кенсингтън. Но момъкът беше влюбен в Хариет Мортън и Маркъс не вярваше, че човек като него би могъл да издържа любовница и едновременно с това да ухажва младо момиче — въпреки че досегашният му живот беше доста… необикновен.
— Мога да ви заведа там, милорд.
— Ще отидем утре, Том. Върви сега в кухнята и се нахрани хубаво. Много добре си се справил.
Том излезе сияещ от библиотеката, Въодушевен от похвалата на господаря. Явно си бе струвало да гладува и да мръзне цял ден във входовете на богаташките къщи.
Маркъс добави няколко цепеници в огъня и напълни чашата си. Утре щеше да отиде при жена си и да я върне у дома. И непременно щеше да се погрижи никога вече да не го напуска.