22
На следващата сутрин Маркъс се събуди много рано и веднага скочи. Само след минути из къщата тичаха забързано дузина слуги, а Грегсън бе уведомен, че негово благородие възнамерява да замине за няколко седмици в провинцията. Чевъли и Мили получиха заповед да съберат багажа и веднага да заминат за Беркшайър. Голямата пътническа карета трябваше да чака пред парадния вход точно в десет часа с двама лакеи.
Маркъс слезе в стаята за закуска с енергични крачки. Тъкмо си вземаше филе, когато в стаята връхлетя Чарли.
Маркъс вдигна изненадано глава и се усмихна за поздрав. Ала усмивката му угасна, като видя мрачното лице на младия си братовчед. Чарли очевидно беше готов да избухне. Лордът често беше виждал това изражение на лицето му, когато подозираше опекуна си в несправедливост и беше събрал достатъчно смелост да се опълчи срещу него.
— Какво има, Чарли? — попита без заобикалки Маркъс.
— Къде е Джудит? — попита младежът. — Грегсън ми каза, че заминала да посети болната си леля, но тя няма леля… нито болна, нито здрава… поне в Англия.
— Откъде си толкова сигурен? — попита спокойно Маркъс и си наля кафе.
— Защото тя ми каза — отвърна с треперещ глас Чарли и в очите му светна гняв. — Е, къде е тя?
— Седни, ако обичаш. — Маркъс посочи близкия стол. — И престани да ме гледаш така заплашително, моля те.
— Няма да седна. Искам да знам къде е Джудит. Вчера я видях и не ми спомена нищо за посещение на болна леля. Ако възнамеряваше да замине, щеше да ми каже.
— Значи Джудит те уведомява за всяка своя стъпка? — попита любезно Маркъс.
Чарли се изчерви, но погледът му помрачня още повече.
— Естествено, че не, но не би заминала, без да ми каже. Уверен съм в това.
Маркъс въздъхна примирено.
— Е, за какво намекваш? Надявам се, не ме обвиняваш, че по някакъв начин съм я премахнал от пътя си, нали? — В очите му светна предупреждение.
При този саркастичен въпрос бузите на Чарли се оцветиха в тъмночервено.
— Не, разбира се, че не, но… но…
— Кажи, каквото имаш да кажеш — подкани го Маркъс.
— Но е възможно ти да си я разгневил по някакъв начин. — Най-сетне Чарли събра достатъчно смелост, за да заговори направо. — Знам, че когато си ядосан, забележките ти са дяволски остри.
Маркъс се намръщи недоволно.
— Наистина ли съм толкова непоносим, Чарли? Винаги съм се старал да бъда твой приятел.
— Да, знам. — Чарли смутено въртеше между пръстите си една вилица. — Работата е там, че си прекалено строг към някои неща, освен това имаш остър език. Понякога ме караш да се чувствам като червей.
При тази откровена забележка Маркъс потръпна като от удар, но беше достатъчно честен да признае, че Чарли има известно право. Той измери братовчед си със замислен поглед. Съзнаваше, че не му е било лесно да дойде и да му поиска сметка, защото Чарли беше от хората, които не умееха да се налагат. Джудит явно имаше способността да събужда у близките си лоялност и преданост. Маркъс недоволно се запита защо досега не беше забелязал колко здрави връзки си е създала Джудит през малкото месеци, които бяха минали от пристигането им в Лондон.
— Искам само да съм сигурен, че когато навършиш пълнолетие, ще получиш цялото си наследство — проговори меко той.
— Но къде е Джудит? — Чарли се отпусна на стола си и заби вилицата в парче филе. — Не е болна или ранена, нали?
Маркъс поклати глава.
— Нищо й няма, Чарли. Тържествено те уверявам, че не съм й сторил зло, ако това е, което искаш да кажеш.
Чарли задъвка парчето филе и преглътна мъчително.
— Къде все пак е Джудит?
— В Кенсингтън — отговори с въздишка Маркъс. — Но днес заминаваме за имението Карингтън.
— В Кенсингтън? — Чарли беше толкова учуден, сякаш братовчед му бе казал „на луната“. — Какво прави там, за бога?
— Боя се, че това е тайна, която не мога да издам — отговори твърдо Маркъс. — Оценявам загрижеността ти, Чарли, но трябва да знаеш, че това е проблем само между Джудит и мен. Не искам да бъда груб, но трябва да разбереш, че този проблем не те засяга.
Чарли си взе няколко гъби.
— Но тя е добре, нали?
— Да, Чарли, чувства се отлично. — Маркъс се засмя снизходително, докато гледаше как младежът механично слагаше гъба след гъба в устата си.
— О… тогава всичко е наред. — Чарли въздъхна облекчено. — Не исках да шпионирам, но… ти знаеш каква е Джудит… не мога да не съм загрижен за нея.
Маркъс кимна сериозно.
— Да, Чарли, много добре знам каква е. А сега ме извини. Трябва да свърша някои работи. Остани тук и закуси хубаво.