Сали погледна от единия към другия, сякаш се опитваше да прецени риска, и проговори колебливо:
— Ако си сигурна…
— Сали, не ми се иска да те изхвърля… — намеси се нетърпеливо Маркъс.
— Точно за това говорех! — изсъска вбесено Сали. — Джудит, наистина ли искаш да изляза?
Джудит седна отново на рамката на прозореца и скри лице в ръцете си. Беше готова да избухне в истеричен смях.
— Наистина — отговори тя, опитвайки се да се овладее. — Маркъс няма да ми стори зло. Освен това пистолетът е в чантата ми.
— Е, добре, щом така искаш. Ще остана долу. Трябва само да ме повикаш, ако имаш нужда от мен. — Сали се запъти с енергични крачки към вратата и на минаване изгледа унищожително Маркъс.
— Велики боже! — изохка той, когато вратата се затвори. — А аз си мислех, че тя е една малка сива мишка.
— Ти си виновен. Ти я плашиш — отговори Джудит. — В действителност тя е чудесна млада жена. Много е остроумна и има в главата си много повече ум, отколкото ти и Джак очаквате.
— Не можеш да наречеш изявата й преди малко изблик на плахост — възрази ухилено Маркъс. — Иска ми се да разбера защо хората си мислят, че им вредя. Може би защото никога не са поглеждали в дулото на пистолета ти.
Той свали ръкавиците си и ги хвърли на дивана.
Джудит го наблюдаваше мълчаливо. Очевидно беше в добро настроение, но това беше невъзможно. Нейните чувства бяха толкова объркани, че вече не знаеше какво всъщност изпитва.
След като я погледа известно време мълчаливо, Маркъс заговори:
— Ти можеш да докараш човека наистина до отчаяние, моя малка невестулке. Какво, за бога, си въобразяваше, като избяга презглава от дома ни? Как, по дяволите, трябваше да обясня изчезването ти?
— Изобщо не ме интересува как ще го обясниш — отговори тя. — Няма да се върна.
— О, разбира се, че ще се върнеш.
— Няма да се върна, защото не мога да живея в затвора, който строиш за мен! — извика тя и в гърлото й заседна буца. Болката отново започна да я мъчи. — За теб е важно само да се представим добре пред хората. Не ти противореча, но аз не давам нито пени за обществото. Знам, че ще измислиш нещо, за да защитиш скъпоценната си гордост и да запазиш безупречната си репутация. Сигурна съм в това. — Тя му обърна рязко гръб и се загледа навън. — Аз съм вече вън от играта.
— Ела тук, Джудит — заповяда спокойно Маркъс.
Тя не се помръдна. Погледът й следеше минаващите по небето облаци, скованите от студа стари дъбове и враната, кацнала на зида в края на градината.
— Ела тук, Джудит — повтори със същия заклинателен тон Маркъс.
Тя се обърна бавно. Маркъс седеше на резбованата странична облегалка на дивана и я гледаше спокойно. Лицето му беше безизразно. Той й махна и тя се улови как тръгна към него като теглена от невидим шнур.
Когато застана пред него, той се изправи и вдигна брадичката й с един пръст.
— Защо не ми каза истината?
— Коя истина? — Погледите им се срещнаха и се задържаха, а топлата хватка на ръката му проникна през кожата й.
— Че не си знаела за мъжете в кръчмата.
В златно-кафявите очи блесна ужас.
— Откъде знаеш?
— Себастиян ми каза.
Джудит се дръпна като опарена.
— Той няма право…
— Все едно, въпреки това ми каза. — Маркъс отново протегна ръка към нея. — Моля те да ме изслушаш. Беше непростимо от моя страна да мисля само най-лошото за теб. Иска ми се още в самото начало да беше изпаднала в някой от скандалните си изблици на гняв и да ми беше казала истината. Това щеше да ни спести доста мъчения. — Той се усмихна и в погледа му блесна желание и мъчителен копнеж. — Поведението ми беше непростимо, моя невестулке, но можеш ли въпреки това да ми простиш?
Себастиян я измами! Той знаеше истинската причина, поради която тя не беше в състояние да отхвърли обвиненията на Маркъс, но бе решил да я игнорира, за да оправи отношенията й със съпруга й. Защо го бе направил? Заради Грейсмиър? Заради Хариет?
— Кажи нещо — помоли Маркъс и нежно плъзна пръст по устните й. — Моля те, Джудит, кажи нещо. Не мога да ти позволя да ме напуснеш, скъпа моя, но не знам как да се извиня. За мен беше мъчение да мисля, че ме използваш, че си използвала дори страстта ни за своя изгода. Мисълта, че съм бил само средство към целта, направо ме подлуди. Можеш ли да ме разбереш?
— О, да — отвърна тихо Джудит. — Да, мога да те разбера. — Въпреки това… дори в мига, когато думите му я изпълниха със сладка радост, тя съзнаваше, че ще продължи да го мами. Той все още беше средство към целта, макар че междувременно беше станал много повече.
— Джудит? — настоя нежно Маркъс. — Искам повече от разбиране.