— Мястото ти не е тук — изрече почти сърдито той, хвана Хариет за ръката и я изведе от салона.
— Дойдохме да те вземем — обясни смутено Джудит. — Искахме да ти предложим да ни придружиш до вкъщи.
— С най-голямо удоволствие. — Себастиян се овладя бързо, но лицето му все още беше мрачно. — Веднага ще поръчам каретата.
— Какво ти става? — пошепна Джудит, когато Хариет отиде да вземе наметката си.
— Не искам Хариет да влиза в игрален салон — отговори Себастиян приглушено, но с явен гняв. — Това не е място за нея.
— О! — Джудит се запъти към дамската стая, обмисляйки забележката на брат си. Значи Себастиян не искаше бъдещата му жена да бъде омърсена от близостта на игралната маса. Много интересно. Очевидно той свързваше игралния салон с всичко онова, на което възнамеряваше да обърне гръб, след като отмъсти на Грейсмиър. Игралният салон означаваше безсъвестна игра, отчаяние, бедност, гняв и несправедливост. Но той беше и символ на връзката между брата и сестрата, на дългите години, когато двамата нямаха нищо и никого, освен себе си. Мисълта, че много скоро двамата със Себастиян щяха да тръгнат в различни посоки, я натъжи безкрайно.
Когато Джудит слезе от каретата си, Маркъс тъкмо се беше прибрал.
— Вече си мислех дали да не дойда да те прибера — каза той. — Приятно ли прекара у семейство Седжуик?
Двамата влязоха в библиотеката.
„Приятно ли прекарах? флиртувах с Грейсмиър, мамих на карти. През цялото време играх роля.“
Джудит вярваше, че е в състояние да крие плановете си от Маркъс, като непрекъснато си повтаря колко е важно да запази мълчание и колко много зависи от умението й да пази тайна. Вместо това бе обзета от паника. Усети как по бузите й пропълзя предателска червенина, как на челото й избиха капчици пот и дланите й овлажняха. Маркъс сигурно усещаше чувството й за вина. Инстинктът я посъветва да се престори на уморена и да се качи в стаята си, без да разговаря повече с него, но тя си заповяда да се държи нормално.
— Да, беше горе-долу приятно, благодаря — промърмори тя и мина покрай него.
Защо, по дяволите, избягваше погледа му? Маркъс веднага бе усетил вътрешното й напрежение.
— Искаш ли чаша портвайн преди лягане? — предложи той и посегна към кристалната гарафа.
— Предпочитам мадейра. — Джудит свали наметката си и я хвърли на дивана. После пристъпи до прозореца, който гледаше към площада. Вдигна завесата и изрече подчертано ведро:
— Нощта е мразовита и толкова ясна!
— Да — отвърна той, остави чашата с мадейра на масичката и я загледа с известно объркване, докато тя продължаваше да се взира навън. — Какво интересно има на площада в този късен час?
Джудит вдигна рамене и се обърна към стаята.
— Нищо. — Усмихна се принудено и обясни: — Чувствам се някак си… неспокойна.
Обяснението не прозвуча много убедително, каза си Маркъс.
— И защо се чувстваш неспокойна? — попита той, отпи глътка мадейра и я погледна над ръба на чашата. — Каква беля си замислила пак, невестулке?
— Какво? Защо, за бога, смяташ, че съм замислила нещо?
— Точно това искам да разбера. — Той я измери с изпитателен поглед и бузите й се оцветиха в тъмночервено.
— Беше голяма блъсканица — отговори тя и бързо отпи глътка вино. — Вероятно това ме е изнервило.
— Да, това е обяснение — отговори сериозно Маркъс. Джудит го изгледа подозрително. Мъжът й изглеждаше развеселен, но не и убеден. Тя се прозя и вдигна ръка към устата си.
— Много съм уморена. Най-добре да си легна.
— Но нали се чувстваш неспокойна? — отбеляза иронично той.
Джудит загриза ноктите си.
— Точно така се чувствам… но не е само това. Някакво странно усещане…
— Искаш ли да се поразходим по площада? — предложи любезно Маркъс. — Малко движение на чист въздух ще ти помогне да решиш как точно се чувстваш.
— О, престани да ме дразниш, Маркъс! — извика възмутено тя, докато отчаяно размишляваше как да отклони вниманието му от състоянието си. Той усещаше чувството й за вина, тя беше сигурна в това, макар да не знаеше колко голяма е тази вина. Но това не беше особена утеха.
— Извинявай, скъпа. — Маркъс отиде при нея и взе чашата от ръката й. — Хайде да се качим горе и ще се опитам да пусна в ход изкуството си да убеждавам, за да ти измъкна истината по някакъв друг начин.
— Няма никаква истина. Не знам за какво говориш.
— Сериозно? — Той вдигна недоверчиво вежди. — Тогава ще ти обясня. Абсолютно сигурен съм, че тази вечер си изпаднала в много трудно положение — или си замислила нещо.
— Как можеш да знаеш, че аз… искам да кажа, не можеш да си сигурен, защото няма нищо такова. — Тя прехапа устни, ядосана от несръчния си отговор.