Маркъс поклати глава.
— Ако не си забъркала някоя каша, щеше да ми кажеш какво те тревожи. Но след като така се стараеш да ме отклониш от темата, все повече се убеждавам, че си замислила нещо, което няма да ми хареса.
Какъв ужас!
— Говориш ми като на дете, а не като на възрастна жена, която се е върнала от дяволски досаден бал — отвърна тя, опитвайки се да изобрази нещо като обидено достойнство.
Маркъс поклати глава.
— Стига си се преструвала, Джудит. Искам да ми кажеш веднага каква беля си замислила.
Джудит отчаяно затърси някакво безобидно обяснение, нещо, което можеше да му признае и с което той щеше да се задоволи.
— О, няма нищо страшно — обясни най-после тя. — Мисля, че се държах глупаво.
Глупаво? По каква причина? И за какво не искаше да говори? Тя скри ръце зад гърба си и кръстоса пръсти с надеждата, че Маркъс няма да пита повече. Напразна надежда.
— Боя се, че не ми оставяш избор. Май трябва да прибягна до други средства — отбеляза той и я погледна преценяващо.
Нещо в погледа му я накара да застане нащрек. Веселостта все още беше там, отзад блещукаше чувствено вълнение, но тези чувства съвсем не изглеждаха утешителни. Силната фигура, енергичната линия около устата и издадената брадичка излъчваха мрачна решителност.
— Правиш от мухата слон — отговори тя подчертано безгрижно. — Аз не съм на висота, защото вечерта беше ужасна, а и ме боли глава. — Обяснението прозвуча фалшиво и Джудит не се учуди, че Маркъс не го прие.
— Я не говори глупости! — отсече рязко той. — Ти си замислила нещо и аз знам от опит, че когато си решила да криеш нещо от мен, то се разраства до гигантска ябълка на раздора. Не съм готов отново да вляза в битка с теб… нито сега, нито за в бъдеще. Знаеш, че рано или късно ще науча — все ще се намери някой да ми каже. Затова искам още сега да разбера какво става! Говори, ако обичаш.
Ако не се чувстваше толкова виновна, Джудит щеше да реагира на това предизвикателство, както заслужаваше. Но тази вечер я беше страх от истината и не смееше да нанесе ответен удар.
— Моля те — прошепна тя и притисна ръце о слепоочията си, — твърде съм уморена, за да ме тормозиш така.
— Да те тормозя? — Маркъс я погледна слисано. — Аз искам да разбера какво те потиска, а ти твърдиш, че те тормозя?
— Ти изобщо не искаш да узнаеш какво ми е — изкрещя тя, вбесена от категоричността, с която тълкуваше разговора им, и то погрешно. — Решил си, че замислям нещо нередно и искам да го скрия от теб. Това не е същото, не разбираш ли?
— Моят опит обаче показва, че когато става дума за теб, Джудит, е същото. — Маркъс поклати глава, но се примири. — Е, добре, щом не желаеш да говориш. Но не ми казвай после, че не съм те предупредил.
— Маркъс! — изпищя Джудит, когато внезапно се озова по гръб на ниската масичка. Той се наведе над нея и я метна на рамото си като чувал. Главата й висеше към килима и къдриците, прихванати небрежно с украсен със слонова кост и перли гребен, падаха по лицето й.
— Какво има, скъпа? — попита спокойно той, докато крачеше към вратата.
— Пусни ме веднага! — Тя заудря с юмруци по гърба му и закиха, защото косите й я гъделичкаха по носа. Абсурдността на положението й стана ясна едва когато прекосиха залата. Вечерната й рокля от смарагдовозелена тафта не беше пригодена за толкова сурово отношение, перлените обици на ушите й се люлееха и удряха гърба на Маркъс. Вбесена, Джудит зарита с все сила с белите си копринени обувки.
— Щом се качим горе, ще те пусна — отговори спокойно той и сложи ръка на кръста й, без да обръща внимание на ритането й.
— Помисли за слугите — изохка Джудит. — Не е прилично да ме носиш така по цялата къща. Какво ще си помислят за нас?
— Защо да не е прилично? — Гласът му вибрираше от смях. — Това ти е наказанието, след като отказа да си признаеш какво си замислила.
Ръмжейки, Джудит се примири със съдбата си, затвори очи и се помоли всички слуги да са отдавна в леглата си. Всички, с изключение на Мили и Чевъли. При тази мисъл стомахът й се сви.
— О, божичко, Маркъс, трябва да ме пуснеш да се прибера в стаята си!
— Трябва ли?
— Моля те!
Той спря.
— Ако веднага ми кажеш, каквото искам да знам, ще ти позволя да влезеш в спалнята на собствените си два крака.
— О, господи — пошепна нещастно Джудит. Но в същия момент й хрумна спасителната идея. Очевидно нахлулата в главата й кръв беше изострила ума й. Обяснението й нямаше да бъде лъжа, а само половината истина.
Когато Джудит не реагира моментално на ултиматума му, Маркъс продължи нагоре по стълбата с товара си на рамо.