Маркъс енергично прогони спомените и се усмихна.
— Хайде, невестулке, какво още имаш да признаеш?
— Не знам дали да ти кажа или да премълча — отговори съвсем тихо тя.
— Говори веднага!
— Винаги когато съм с Хариет и се появи Агнес, Грейсмиър е някъде наблизо. — Джудит вдигна очи към него и тъмните й вежди се събраха над носа. — Не смеех да заговоря за тази толкова оспорвана личност.
— Скъпа моя, Грейсмиър не ме интересува, стига ти да не го окуражаваш. Знам, че не можеш да избегнеш срещите с него, но това не означава, че ще реагирам остро при всяко споменаване на името му. Нито пък ще се сбръчкам и ще умра — заключи той с подигравателна усмивка.
— Не исках да рискувам — отговори искрено тя.
Маркъс се наведе, взе един кичур и го нави на пръста си.
— Това ли те занимаваше през цялата вечер?
— Да — промълви тя. — Но след като ме принуди да си призная всичко, имам чувството, че надценявам сблъсъка с Агнес. И се чувствам… глупава.
Маркъс се засмя и захвърли брокатения си халат.
— Е, тогава ще се постарая да възстановя самочувствието ти. Направи ми място.
Джудит се подчини с готовност и се поздрави, че беше излязла с чест от неловката ситуация. Не се знаеше обаче колко време щеше да трае щастието й.
24
— Не разбирам защо приемаш толкова спокойно старанията на Грейсмиър да се докопа до Хариет. — Джудит скри ръцете си в маншона от лебедов пух. Следобедът беше много студен и времето никак не беше подходящо за разходка в парка. Въпреки това изискванията на светския етикет бяха взели връх над собственото удобство и в парка бяха излезли почти толкова разхождащи се, колкото в по-топлите дни.
Себастиян удряше с бастуна си последните листа по живия плет.
— Ти сама каза, че Хариет се отвращава от него — отвърна той. — Тя обича мен. — В гласа му имаше недвусмислено самодоволство. — Защо да си блъскам главата заради Грейсмиър? Ако беше друг човек, сигурно щях да го съжалявам за напразните усилия.
— Агнес Барет му е съучастница.
— О, Джу, не ставай мелодраматична! Какъв заговор си измисляш?
Джудит поклати глава. Не си въобразяваше. Инстинктът й подсказваше, че Агнес и Грейсмиър са олицетворение на злото.
— Двамата са любовници — каза тихо тя.
Себастиян вдигна рамене.
— Възможно е. И какво от това?
Джудит се предаде. По-добре беше да смени темата.
— За Коледа ще дойдеш в Карингтън, нали?
— Къде другаде бих могъл да отида? — отговори с усмивка брат й.
— Може би предпочиташ да прекараш празниците с лорд и лейди Мортън — отговори хапливо тя. — Сигурна съм, че за Коледа ще направят изключение и ще сложат на масата и нещо друго освен овесена каша и слаб чай.
— Глупости! — отговори засмяно Себастиян, който много добре знаеше, че сестра му има намерение да покани Хариет в Карингтън Мейнър — и деликатно да изключи родителите й от поканата.
Джудит махна на минаващия ландауер, за да отговори на оживените поздрави на седящите в него дами.
— Ето ги Изабел и Корнелия. — Ландауерът спря до тротоара.
— Божичко, Джудит, каква божествена шапка! — извика Изабел. — Добър ден, Себастиян… Видях същата шапка при „Бриджитс“, Джудит, но не приличаше на нищо. Дори не си направих труда да я пробвам. Реших, че ще ме направи плешива или нещо подобно.
Себастиян едва сега забеляза новата шапка на сестра си: приличаше на каска, която обхващаше цялата глава и скриваше косата, затова пък подчертаваше много силно линиите на лицето.
Малко са жените, които могат да си позволят такава шапка, прецени веднага Себастиян.
— Всичко е въпрос на структура — изкоментира Корнелия. — За да носиш такава специална шапка, трябва да имаш най-малкото красиви слепоочия. — Носът й беше зачервен от студа и тя непрекъснато се бършеше с кърпичката си. — Не трябваше да излизаме днес, Изабел. Не знам как допуснах да ме убедиш. Толкова е студено, че човек трябва да си седи с книга пред камината.
— О, малко чист въздух ще ти се отрази добре — увери я Изабел. — Не можеш да прекарваш по цели дни над някакви латински книги. Права ли съм, Джудит? А какво ще кажете вие, Себастиян?
Младият мъж огледа съчувствено треперещата и очевидно потисната Корнелия.
— Мисля, че е много приятно да седиш пред камината с книга в ръка… макар да не мога да твърдя, че се интересувам особено от класиката.
Корнелия кихна и отново си избърса носа.
— Трябва да знаеш, че не чета латински книги, а съвсем случайно попаднах на „Гай Манеринг“. Познаваш ли тази книга, Джудит?
Приятелката й кимна.
— Имам я, но още не съм я прочела. Казват, че е от Уолтър Скот.