Грейсмиър я погледна смаяно, после избухна в луд смях.
— Ти отново успя да ме изненадаш, любов моя. Каква брилянтна идея! Ще поканя съпругата на Карингтън в бордей.
— Трябва да призная, че представата за това ме забавлява. — Агнес изкриви уста в подигравателна усмивка. — У тази малка вещица има нещо… не знам какво е то, но винаги когато съм в едно помещение с нея, ме обзема предчувствие за беда. — Тя поклати глава. — Тя не пропуска случай да каже или да направи нещо, което ме разгневява. Засега не си позволявам да се дразня и не се унижавам да реагирам на безсрамието й. Честно казано, струва ми се, че не мога да се справя с нея, затова с удоволствие ще гледам как я унижаваш. — Тя изсмука капката кръв от пръста си, където я бе убол един розов трън.
— Ще ти дам възможност да се порадваш, скъпа — обеща Грейсмиър. — Ще отведа жената на Карингтън в един чудесен хотел, ръководен от една стара позната, и се обзалагам, чe малката глупачка изобщо няма да проумее къде е попаднала.
— Точно това е ядрото на шегата ни — отвърна Агнес. — Тя ще е нервна и ще има чувството, че обстановката е неподходяща… но няма да разбере къде всъщност се намира.
— Права си. Откъде би могла да разбере? — Грейсмиър застана зад бюрото си. — Ела и ми помогни да напиша поканата. Искам да звучи по-интимно от първата… или може би по-настойчиво? Във всеки случай трябва категорично да поискам да ми се издължи. Каквито и съмнения да има, Джудит няма да престъпи дадената дума, затова поканата ми трябва да й напомни за дълга на честта. Тя си въобразява, че е истински картоиграч, готова да играе с високи залози и да губи с размах. — Той се изсмя и поклати глава. — Питам се откъде дойдоха тези Дейвънпортови.
— Веднъж вече говорихме за това, помниш ли? Тогава ти каза, че семействата на континента са широко разклонени. — Агнес се настани до него зад бюрото. — Хайде да напишем поканата.
След половин час графът посипа писмото с пясък, издуха го грижливо, сгъна го и го запечата с пръстена си.
— Ти улучи правилния тон, скъпа: предизвикателство към готовността на жената да играе с висок залог и да поема рискове. Тя няма да устои на изкушението да се представи за дръзка и безогледна и ще се впусне в пикантното приключение, за да натрие носа на мъжа си.
Агнес се усмихна самодоволно.
— След като свършиш с Девлин, ще решиш ли най-после какво да правиш с Хариет?
— Ще я отвлека, естествено! Толкова е просто. Тя излиза често с теб, нали? Един ден ще ми я доведеш с нает файтон. Абсолютно открито, скъпа моя.
— И незабавно ще се ожениш за нея — кимна Агнес. — Една нощ ще е напълно достатъчна да я убедиш, че на сутринта трябва да застанете пред свещеника. Щом сте женени, родителите й не могат да направят нищо. Те ще се постараят да представят женитбата ви във възможно най-благоприятна светлина, защото ще се страхуват, че доброто им име може сериозно да пострада. Така ще си получим трийсетте хиляди, скъпи, и всички в обществото ще охкат и ще ахкат за тази прибързана женитба по любов. Ще пуснем слуха, че двамата сте избягали, тласкани от силните си чувства, и така нататък. — Циничният й смях отекна в помещението и Грейсмиър не за първи път се убеди, че любовницата му беше равностойна партньорка и умееше да преценява трезво човешката природа.
Поканата бе предадена на Джудит по обичайния начин на сребърна табла заедно с шоколада. Срещата беше назначена за същата вечер, условията бяха изложени кратко и ясно. Както и първия път, щеше да я чака нает файтон. Грейсмиър не казваше къде смята да я заведе — но изразяваше убедеността си, че тя ще остане възхитена, тъй като мястото отговаряло на вкуса й към приключенията и усета й към играта.
Джудит смачка писмото с тих вик на отвращение. Този път не можеше да му избяга. Не можеше да отхвърли поканата, без да го обиди смъртно, не можеше и да си позволи да го ядоса, не и непосредствено преди последния удар.
Тя се облече и тръгна да търси Маркъс. Той седеше с Джон в кабинета си и при влизането и в черните му очи блесна искрена радост.
— Добро утро, скъпа, какво мога да направя за теб?
Божичко, колко мразеше да го лъже! Но обстоятелствата я принуждаваха. Тя се усмихна на Джон и проговори предпазливо:
— Исках само да ти кажа, че тази вечер съм канена на специална вечеря.
— О! — Маркъс остави перото си. — Аз не съм ли поканен?
— Не, боя се, че не. — Тя го погледна, надявайки се, че владее мимиката си. — Компанията е чисто женска, разбираш ли?
Маркъс избухна в смях.
— Корнелия и другите?
— Точно така. Обещавам, че няма да закъснея много.