Джон се покашля дискретно.
— Извинете, милейди, но тази вечер сте канени с семейство Уилъби на музикално парти. Концерт на арфа, ако благоволите да си спомните.
— Божичко, бях забравила онази арфистка! — извика Джудит. — Но предпочитам да прекарам вечерта с приятелките си. Маркъс… ще ми се разсърдиш ли, ако не дойда?
Той не можа да устои на умолителния поглед на златно-кафявите очи.
— Е, добре, ще отида сам.
— Ти си най-прекрасният съпруг! — извика въодушевено тя и се наведе да го целуне. Джон дискретно извърна глава.
— Обаче очаквам обезщетение — пошепна в ухото й Маркъс.
— Това се разбира от само себе си. — Джудит се запъти с леки стъпки към вратата. — Вече ти казах, че няма да закъснея много.
Ако планирам добре поведението си, срещата няма да трае повече от час, каза си решително тя. Бърнард Мелвил, граф Грейсмиър, нямаше да се наслади на тайната среща със съпругата на стария си неприятел… каквото и да очакваше.
След като взе това решение, Джудит успя до известна степен да успокои угризенията на съвестта си, че отново беше излъгала Маркъс. Обстоятелствата бяха в нейна полза, тъй като нито една от приятелките й не беше канена на музикалното парти. Семейство Уилъби, застаряваща брачна двойка, не играеха особено важна роля в обществения живот на Лондон, но бяха приятели на майката на Маркъс и той се считаше задължен да приема поканите им и да се включи в кръга от десетина любители на музиката на средна възраст със съпругите си. Когато се върнеше вкъщи, щеше да намери послушната си женичка в леглото, след като беше прекарала по-голямата част от вечерта сред собствените си четири стени.
Джудит се облече с голяма грижливост. Избра рокля със съвсем малко деколте и вдигна косата си в скромна фризура. Тази вечер поведението й щеше да бъде абсолютната противоположност на кокетството. Преди да излезе, тя изпрати Мили в кухнята уж да й донесе нещо. Камериерката се смути от необичайната поръчка, но не посмя да попита и излезе. По-късно слугите щяха да разискват надълго и нашироко необичайната молба на господарката.
Джудит скри пакетчето в чантичката си, наметна се с топъл шал и слезе в салона. Приемът у семейство Уилъби започваше рано и Маркъс вече бе излязъл.
Незабележимият файтон чакаше на същия ъгъл като първия път. Грейсмиър я поздрави с голяма сърдечност.
— Добър вечер, Бърнард — отвърна ведро тя. — Искам веднага да ви кажа, че поканите ви винаги са краткосрочни.
— Хубавото на приключенията е, че са изненадващи — засмя се мъжът. — А вие обичате приключенията, нали, скъпа Джудит?
Тя се изкиска в знак на съгласие.
— Без вас животът ми щеше да е доста скучен, сър.
— Права сте. А вашият безкрайно сериозен съпруг… как се отървахте от него?
Джудит беше готова да го убие.
— Маркъс има уговорка — отговори кратко тя. — Къде отиваме, Бърнард?
— Приготвил съм ви изненада! Но съм сигурен, че ще останете възхитена.
— Вярвам ви. — Тя плесна развълнувано с ръце и в очите й светна очакване. — Обичам изненадите почти колкото приключенията.
— Прекрасно — промълви той и посегна към ръката й. — Надявам се, че днешната изненада ще отговори на очакванията ви.
— А аз се надявам, че вечерта ще изпълни всички ваши очаквания, Бърнард — отвърна тя с плаха усмивка. Грейсмиър поднесе ръката й към устните си.
Каретата спря пред висока градска къща. Над вратата гореше фенер, зад прозорците с дантелени завеси блещукаше тишина. Джудит слезе и се огледа любопитно.
— Къде се намираме?
— На Джърмин Стрийт — отговори небрежно Грейсмиър. — Това е малък, дискретен хотел, до чиито услуги прибягвам от време на време. Елате, скъпа. — Той я поведе към вратата. Отвори им възрастен иконом с напудрена перука.
— Милорд… мадам. — Икономът се поклони тържествено. — Мадам е в салона.
Джудит влезе в салона с нарастваща неловкост. Разгледа позлатените резби, тежките сатенени завеси, дълбоките кресла и жените в елегантни вечерни роби. Нещо не беше наред. Въздухът тежеше от аромат на мускус — прекалено силна и сладка миризма, която й показа къде я беше довел Грейсмиър. И друг път беше посещавала подобни места: луксозни бордеи за богатите, които задоволяваха и най-изтънчените и перверзни вкусове. Жените тук бяха готови да направят всичко, стига да им платят съответната цена.
Тя хвърли бърз поглед към придружителя си и видя усмивката, която играеше около жестоката уста, когато поздрави „домакинята“. Вероятно си мисли, че нямам представа що за хотел е това, помисли си тя. Защото нито една дама от висшето общество не познаваше — или поне не признаваше, че познава, — подобни заведения. Грейсмиър не можеше да знае, че баща й имаше няколко добри приятели, собственици на заведения като това — приятели, които даваха подслон на обеднелия играч и децата му… подслон и утеха за самотния вдовец. Доколкото си спомняше Джудит, баща й никога не страдаше от липса на женска компания. У него имаше нещо, което привличаше жените. Вероятно никога не плащаше за утехата, която получаваше в луксозните бордеи. След като децата му пораснаха, Джордж Дейвънпорт престана да посещава подобни заведения, но спомените на Джудит бяха кристално ясни.