— Ще отговоря на въпроса ти с въпрос. Знаеше ли вчера, че в кръчмата има чужди хора? Затова ли влезе така драматично?
В стаята се възцари шокирано мълчание. Когато Джудит не отговори, Маркъс бавно отвори вратата и излезе.
Значи той си мислеше, че тя го е подмамила в капан! В гърлото й се надигна гадене. Естествено, че не искаше деца от жена, способна на такава студена пресметливост, на такива измамни маневри. Как ли я мразеше! Но омразата и презрението не се простираха върху тялото й. За Маркъс Джудит Дейвънпорт беше съпруга по име, но в тялото и душата му тя беше неговата метреса.
Джудит усети горчив вкус в устата си, главата й забуча болезнено. Защо не отрече веднага? Защо не оспори със силни думи подозрението му, защо не настоя, че е невинна? Защо не реагира гневно, защо не го обвини, че има нахалството да мисли такива неща за нея? Дълбоко в себе си обаче тя знаеше защо бе запазила мълчание. Защото Маркъс беше прав. Той вярваше, че тя се е омъжила за него заради богатството и общественото му положение, и беше прав. Какво значение имаше, че не е знаела кой е бил в кръчмата, когато се бе появила почти разсъблечена? Въпреки това се бе възползвате от ситуацията в своя изгода… от ситуацията и от изостреното чувство за чест на мъжа, който бе отнел девствеността й. Значи той имаше всички основания да вижда в нейно лице само една алчна, измамна авантюристка!
Треперейки, Джудит стана и облече костюма си за езда. Полата беше измачкана, цялата на петна от кръв. Пръстенът на лявата й ръка улови един слънчев лъч и златото заблестя матово. Един ден, когато тя и Себастиян направеха онова, което трябваше, за което се готвеха толкова отдавна — когато Себастиян си възвърнеше титлата и имотите, когато възстановяха честното име на баща си и си разчистеха сметките с Грейсмиър, — тогава тя щеше да каже на Маркъс, че женитбата им е била нелегитимна. Щеше да го освободи. Но дотогава трябваше да продължава този маскарад.
— Всъщност това не би трябвало да ме затруднява — процеди през здраво стиснати зъби тя. Целият й досегашен живот беше един маскарад.
Джудит излезе в коридора и се огледа нерешително. Не знаеше къде да отиде. Шумът от сражението беше оглушителен и й вдъхваше страх: звън на стомана, оръдейни залпове, острият пукот на мускетите. Мъже тичаха насам-натам, скоро донесоха първите ранени.
Джудит изскочи от къщата, заобиколи редицата къщи и изкачи малкото възвишение. Когато се изправи на високото, пред очите й се разкри страховита гледка. На малкото поле, заградено с жив плет, две огромни армии се люшкаха напред-назад като морски вълни. Вятърът развяваше английски и френски знамена, гърмяха тромпети. Пехотата на Уелингтън нападна френските батальони. Кавалерията атакува и стъпка десетки мъже и оръдия. Сабите и копията непрестанно удряха и разсичаха жива плът. Редици пехотинци падаха на колене и изпразваха мускетите си срещу неприятеля, отекваше оглушителен гръм и редиците на нападащите французи оредяваха.
От наблюдателния пост на Джудит сражението изглеждаше като древно театрално представление, родено от превъзбуденото въображение на луд драматург. Какво ли беше чувството да се намираш пред очите на неприятеля, да се биеш с непознати мъже в сини униформи, да имаш една-единствена цел — да убиваш! Безжизнени тела покриха земята, мъже и коне падаха на всички страни и беше невъзможно да се повярва, че убийствата от двете страни се дължат на някаква разумна стратегия. Въпреки това Джудит беше убедена, че такава стратегия съществува. Маркъс беше някъде в този страшен сблъсък и може би единствен той откриваше в него някакъв дълбок смисъл.
Джудит се върна в двора, за да помага в грижите за ранените, но късно следобед отново се изкачи на хълма. Прусаците бяха нападнали фланга на Наполеон и французите отстъпваха. Джудит нямаше представа какво точно става, но веднага разбра, че французите са станали по-малко. Опита се да открие някакъв ред в британските линии и забеляза тежките оръдия, наредени в подножието на малко възвишение, зад които се бяха скрили бригада пеши стрелци. Залповете бяха толкова мощни, че бруталната им сила сякаш разцепваше земята. Внезапно огънят спря и в продължение на един дълъг миг се възцари тишина. Пушекът се разсея и Джудит се взря като хипнотизирана в колоната френски гренадири. Императорската гвардия на Наполеон щурмуваше възвишението. Убийственият вик „Vive l’Empereur“ се издигна към небето и колоната продължи да напредва в пълен ред.
Беше шест вечерта.
Изведнъж бригадата пеши стрелци се надигна като един иззад оръдията и редица след редица започнаха да стрелят по френските гвардейци. Изстрелите бяха като таран, който проби с огромна сила предната линия на французите. С грозни викове, от които косите на Джудит настръхнаха, бригадата пеши стрелци се втурна напред с байонетите си. Треперейки с цялото си тяло, Джудит не откъсваше очи от ужасното зрелище. Тогава стана немислимото: императорската гвардия, последната надежда на Наполеон, инструментът на сигурната победа се огъна, ветераните от десетгодишната война и безбройните триумфи развалиха реда си, обърнаха се и побягнаха, преследвани от ревящата стрелкова бригада.