Стрелата улучи целта. Маркъс също избухна.
— Млъкни!
Чарли промърмори нещо неразбрано, излезе бързо от салона и внимателно затвори вратата зад гърба си.
— Няма да допусна да се месиш в семейните ми работи — заговори решително Маркъс. — Вече ти казах, че аз нося отговорност за Чарли и ти няма да му влияеш с твоя съмнителен морал, с твоите възгледи и практики…
— Как смееш! — Джудит скочи вбесено. — Как можа дори за миг да допуснеш, че бих научила Чарли да мами на карти!
— След всичко, което знам за теб, не беше трудно да стигна до тази мисъл — изфуча в отговор Маркъс. — Забравяш, че съм много добре осведомен за твоите начини да печелиш.
Джудит, която допреди секунди пламтеше от гняв, побеля като смъртник.
— Това е несправедливо — изрече остро тя. — Първо вменяваш на брат ми, че е ловец на зестри, а после обвиняваш мен в безсъвестност от най-висока степен. Сега ми се иска никога да не се бяхме срещали. — Думите се изплъзнаха от устата й, преди да осъзнае какво казва, и сега увиснаха в тишината помежду им, тежки като олово.
Маркъс мълча дълго, загледан в догарящия огън в камината.
— Наистина ли искаш това? — попита най-сетне той, съвсем тихо, устремил изпитателен поглед в лицето й.
— А нима ти не го искаш? — Отговорът прозвуча безсилно. Огънят в очите на Джудит беше угаснал и тя имаше чувството, че всеки момент ще се разплаче. Ала лицето й остана безизразно.
— Понякога, когато… понякога — отвърна колебливо той. Когато признаваше, че се е влюбил в нея и изведнъж си спомняше номерата й и студената пресметливост, с която се възползваше от красотата и страстта си — това бяха миговете, в които си пожелаваше да не са се срещали. Това съзнание дебнеше съвсем близо под повърхността, макар да се стараеше да го прогони.
Той излезе от стаята и тихо затвори вратата зад гърба си.
Джудит остана сама. Сълзите потекоха по бузите й в неспирен поток. Ако никога не се бяха срещнали, тази болка щеше да и бъде спестена. От друга страна обаче, ако никога не се бяха срещнали, тя нямаше да преживее…
Джудит извади кърпичката си и попи сълзите си. Не след дълго щяха да отмъстят на Грейсмиър и тя беше свободна да си отиде от Маркъс. Не след дълго той щеше да се отърве от измамната си съпруга. Защо, за бога, тази мисъл я правеше толкова нещастна?
17
Бърнард Мелвил беше объркан и едва ли не безпомощен. Губеше от Себастиян Дейвънпорт и не можеше да разбере защо! Противникът му играеше с обичайното си безгрижие, небрежно облегнат на стола си, изпружил дългите си крака, с чаша коняк до себе си. Смееше се и се шегуваше с всички, които стояха около масата, за да следят играта, често не внимаваше какво хвърляше и въпреки това точките му се събираха с безмилостна скорост.
Бърнард загуби първата игра, спечели втората със съвсем малка разлика и беше на път да загуби и третата. Разпределението на картите беше сравнително равномерно, макар че Дейвънпорт се поздрави засмяно, когато погледна ръката си, преброи трийсет точки и обяви пика. Ала графът знаеше, че собствените му карти бяха достатъчни да победи, ако играеше срещу противник, не толкова сръчен като него. А Себастиян Дейвънпорт беше небрежен, неопитен играч… или?
Себастиян следеше всяко движение на противника си. Грейсмиър не усещаше, че го наблюдават толкова остро, тъй като другият играч седеше насреща му с лениво сведени очи; въпреки това Себастиян отгатваше съвсем точно мислите, които вълнуваха врага му. Може би сега беше моментът да хвърли една карта, за която и двамата знаеха, че беше по-добре да я задържи. Така щеше да загуби играта, но имаше предимство в точките и щеше без усилие да спечели следващата и леко да увеличи печалбата. Той плъзна пръсти по картите си с добре изиграно колебание и между веждите му се вдълба бръчка. Посегна към коняка си и отпи голяма глътка.
Грейсмиър наблюдаваше това представление със злобно задоволство. Въпреки моментния си успех младокът щеше да му падне в ръцете! Когато веднага след това Себастиян с решителен жест хвърли на масата единствената си десетка купа, Грейсмиър едва не се изсмя с глас. Това вече му харесваше! Противникът му беше небрежен, неопитен… и имаше ум в главата си колкото едно врабче. Грейсмиър направи решителния ход за спечелването на играта.
— О, знаех си аз, че не биваше да хвърлям десетката купа — оплака се Себастиян. — Само че не можах да си спомня кои карти са минали.
— Разбирам какво ви е — отговори Грейсмиър подчертано утешително, смеси наново картите и ги раздаде.