Маркъс имаше чувството, че главата му всеки момент ще експлодира.
— Значи тя посещава игрални салони? Сигурно се чувства като в старите времена.
Себастиян трепна като ударен.
— Джу не е като лондонските дами, Маркъс. Тя има гордост… много повече от другите жени. — Той притисна ръце в слепоочията си, търсейки правилните думи. — Ако се опиташ да й наложиш волята си, тя ще те удари. Никога не е била финансово зависима от някого. Ако й се беше доверил, че ще ограничава разходите си в определени граници, нищо подобно нямаше да се случи.
— Благодаря, че ме просвети. — Маркъс се изправи рязко. — Но трябва да знаеш, че моето богатство не е на разположение на всяка авантюристка, която си е извоювала известно право да претендира за него. А сега те моля да ме извиниш… трябва да се занимая със сестра ти. Досега не успях да я впечатля с дълбочината на чувствата си по този деликатен въпрос, но днес смятам да се изясня.
С натежало сърце Себастиян проследи как зет му излезе от салона с големи крачки. Крехкият скелет на брака на сестра му щеше отново да се разтърси из основи, това беше повече от сигурно. Можеше само да гадае дали пукнатината ще бъде запълнена. Но той трябваше да се прибере вкъщи и да чака сестра си. Тя много скоро щеше да има нужда от него.
Себастиян се подкрепи с още една чаша портвайн и се прибра, за да изчака развоя на събитията.
20
Маркъс се връщаше бавно от Сент Джеймс парк. Нощта беше мрачна, но дори при лунна светлина той нямаше да забелязва обкръжението си. В главата му бушуваше буря от гняв, разочарование и нещо, което не смееше да признае за тъга. Изпитваше дива болка от съзнанието, че бракът му, създаден върху пясък, може да бъде изграден стабилно, върху здрава основа от цимент. Вярата му, че това е възможно, бе претърпяла пълно, внезапно крушение. Той беше започнал да се отърсва от товара на недоверието, все по-често допускаше топлите му чувства към Джудит да прогонят съмненията, с една дума, позволи й да го омотае в мрежата си, както в Брюксел бе допуснал да бъде изкушен от тялото й. А сега всичко беше свършило. Джудит искаше само богатството му. И когато той престана да задоволява материалните й желания, тя моментално престана да мисли за общественото му положение, за отговорността си, и започна сама да печели пари за задоволяване на желанията си, продължи, безсрамно отвратителния си маскарад. Тя нямаше интерес, нито намерение да бъде негова жена в истинския смисъл на думата, да приспособи своя стил на живот към изискванията и задълженията, на общественото му положение, макар да се ползваше в пълна степен от всичките му предимства. Тя го използваше — както го беше използвала от самото начало.
На ъгъла на Дук Стрийт и Пикадили Маркъс бе изтръгнат брутално от мрачните си размишления от шум и крясъци. Група млади мъже, горе-долу на възрастта на Чарли, вървяха по тротоара, размахваха бутилки и ревяха пиянски песни. Един от тях изпразни пушката си във въздуха и изстрелът накара нощния пазач да дотича от близката улица. Той вдигна фенера си, за да освети лицата на пияните младежи, но това беше фатална грешка. Със задружен вик пияните се хвърлиха напред и обкръжиха пазача с еднозначното намерение да се отдадат на любимото занимание на младите аристократи в свободното им време: да пребиват нощните пазачи.
Маркъс, който и без това кипеше от гняв, съзря благоприятния случай да даде воля на емоциите си. Размаха бастуна си и се хвърли сред биещите се. Много скоро успя да стигне до падналия на земята пазач. Един от младите мъже — със силно зачервено лице и кръвясали очи — вдигна една празна бутилка с намерението да я използва срещу нощния странник, който се бе осмелил да развали забавлението ми. Маркъс сграбчи китката му и младежът изпищя от болка. Маркизът го гледаше мълчаливо. Хватката му се стегна, докато младият аристократ изпищя отново и изпусна бутилката на земята. Стреснат от гневния поглед на двете абаносовочерни очи, той отстъпи назад, без да смее да проговори, а приятелите му, усетили заплахата, която излъчваше непознатият, побързаха да изчезнат.
Пазачът се надигна с усилие, вдигна фенера си, приглади униформения жакет и намести изкривената перука. Изръмжа нещо в смисъл, че ще отведе младите негодници пред съдията, но бандата отдавна беше изчезнала. Само от края на улицата долитаха ядните им ругатни.
— Хулигани — изсъска отвратено Маркъс и изрита с ботуша си счупените стъкла. — Имат много пари и още повече свободно време, което не знаят с какво да запълнят. Понякога си мисля, че не трябваше да побеждаваме Наполеон. Няколко години в армията щяха да им се отразят много добре.