Джудит се олюля. Никога не се беше чувствала толкова зле. Тялото й беше сковано, в гърлото й се надигна гадене. Всичко беше очаквала, само не това. Значи той през цялото време е мислил, че тя го е прелъстила нарочно, че е играла ролята на уличница, за да го примами в капан с девствеността си.
— Не — отвърна тя и гласът й беше само дрезгав шепот. — Това не е вярно. Когато бях с теб, изобщо не мислех за девствеността си. Мислех само за теб… нима не помниш какво беше… и какво е сега между нас. — Пламенният й апел към спомена за изпепеляващата страст, която споделяха, остана без ответ. — Как си могъл да помислиш, че чувствата ми към теб са измамни? Аз не мога да се преструвам, никога не съм могла. Това е нещо, което човек или преживява, или не. — Сълзи нахлуха в очите й, но тя успя да ги прогони.
Маркъс почти не я слушаше. Изтри думите й с рязък жест.
— Ти си талантлива артистка — отговори той. — Често съм те виждал да играеш. Каква щастлива случайност, че Франсис и другите се появиха точно навреме! Капанът щракна безвъзвратно, нали?
— Не — изрече с мъка Джудит. — Не, не беше така.
Сърцето и тежеше като олово, по бузите й се стичаха сълзи от болка и унижение. Внезапно бойният дух я напусна, тя се предаде и сведе глава.
— А сега ме изслушай внимателно — продължи Маркъс, като произнасяше всяка дума с безпощадна яснота, за да сложи юзди на гнева си и да придаде повече тежест на речта си. — Тъй като си оставаш моя жена, от този миг нататък ще започнеш да се държиш като такава. Аз не ти вярвам, затова ще поема отговорността и ще отстраня саморъчно грешките ти. От този миг нататък ще играеш само вист и лоо. Аз ще те наблюдавам и ще следя всяка твоя крачка. — Разпери ръка и започна да брои на пръстите си. — Няма да приемаш покани без моето изрично съгласие и ще влизаш в салон за карти само придружена от мен. Ако те видя на друга маса, освен за лоо или вист, ще те принудя незабавно да си тръгнеш, все едно колко унизително е това за теб. Разбра ли ме?
— О да — отговори съвсем тихо тя. Той смяташе да направи брака им затвор и се самоназначи за надзирател.
— Има и още — продължи все така студено Маркъс. — Когато искаш да купиш нещо, ще ме молиш за разрешение. Искам да знам точно какво ще купиш, за какво ти трябва и колко струва. Тогава ще решавам дали да направиш покупката или не. Никога повече няма да ме използваш, Джудит. — В гласа му имаше безутешност и той й обърна гръб. Пристъпи към високия прозорец на верандата, отметна тежката завеса и се загледа в безлунната нощ.
Чу тихото затваряне на вратата и разбра, че жена му си е отишла. В мислите си отново чуваше собствения си глас, безмилостните, наказващи думи, израз на мъката му от измамата, на която беше станал жертва. Да, зад студения гняв се криеше мъка. Предстояха им още дълги години заедно… мъчение и за двамата. Тази вечер наистина желаеше никога да не е срещал Джудит, желаеше го силно както никога преди. Защото от днес нататък близостта й щеше да му причинява само болка. Беше започнал да я обича, но се оказа, че е обичал фантом.
Маркъс напълни отново чашата си и изпи на един дъх силния коняк. След това се качи в спалнята си. Задрямалият Чевъли скочи от столчето до огъня.
— Надявам се, че сте прекарали добре, милорд.
— Не си спомням да съм прекарвал някога по-ужасно — отговори изтощено Маркъс. Слугата веднага млъкна и се посвети изцяло на задачата да сложи негово благородие в леглото.
В съседната стая Джудит седеше на леглото. Бе отпратила Мили още с влизането си и беше заключила вратата след нея, след това превъртя и ключа на свързващата врата. Сега седеше и се вслушваше напрегнато в тихото шумолене и крачките в съседната стая. Много скоро Чевъли щеше да пожелае лека нощ на господаря си и да се оттегли.
Измъчвана от болки, Джудит се сви под завивката. Отчаянието се бе настанило трайно в сърцето й. Тук нямаше бъдеще за нея. Животът, който Маркъс предвиждаше, щеше да бъде непоносим и за двамата.
Тънката ивица светлина под свързващата врата угасна. Очевидно Маркъс беше духнал свещта на нощното си шкафче. Джудит се надигна и с тих стон протегна измъченото си тяло. Свали балната рокля и облече удобен костюм за езда. Обиколи стаята на пръсти, като отваряше безшумно шкафове и чекмеджета, и събра в малък куфар няколко четки за коса, нощници, прах за зъби и дрехи за смяна. Нямаше да вземе нищо, купено по време на брака й. На първо време това беше достатъчно, а останалото щеше да си купи по-късно.